Когато пристигна вторият плик, отново увих парите във вестник и ги оставих в шкафчето на Леля Джо. И тя отново реши, че идват от г-н Крендал. Вече не бяхме назад с наема, така че искаше да му ги върне. Казах ѝ, че трябва да ги запазим за черни дни. Тя уви парите в алуминиево фолио, облепи пакета с хартиено тиксо и го натика най-отзад във фризера.
С пристигането на следващите пликове започнах да крия парите в чекмеджето с бельото си. Не исках да рискувам Леля Джо да реши да ги връща отново на г-н Крендал. А тя със сигурност щеше да го стори. Леля Джо си имаше своите недостатъци, но беше горда жена и благотворителността според нейните разбирания не беше кой знае колко различна от просенето по улиците. Ако пак закъсахме с парите, щях да намеря начин да ѝ ги дам.
Иззад гранитния обелиск, зад който бях застанал, видях Дънк да се приближава, яхнал колелото си ВМХ. Не беше облякъл палто — само суичър на „Рън Ди Ем Си“ и джинси. Като мина през портите на гробището, той наби контра и се плъзна встрани, за да спре ефектно на няколко сантиметра от краката ми.
— Какво търсим тук? — попита, остави велосипеда да падне на земята и се облегна на висок черен надгробен камък. После осъзна какво докосва, отдръпна се няколко крачки и тикна ръце в джобовете си. — Нали се сещаш, че това място никак не ми харесва. Гробищата ме плашат. Не си ли гледал „Нощта на живите мъртви“? Ромеро не живее кой знае колко далеч7. Може идеята за онзи филм да му е хрумнала точно тук, когато някое зомби е посегнало да го улови.
— Е, поне е оживял, за да разкаже историята.
Дънк присви очи:
— Дали? Виждал ли си го как изглежда? Прилича на зомби.
— Зомбита не съществуват.
— Ако въобще някъде има зомбита, то ще е тук, в Питсбърг. Това място е кенеф — отвърна той. — Чикаго беше спокойно място. Виж само филмите, чието действие се развива в Чикаго: Клуб „Закуска“, „Шестнайсет свещи“… В Чикаго човек може да види Моли Рингуолд съвсем наблизо, в Еванстън. Нищо лошо не се случва в Еванстън.
— Антъни Майкъл Хол може да е зомби. Онова хлапе Дъки също.
Дънк се замисли.
— Тук ме хвана. Бая зловещо си изглеждат тия пичове. Виж, Моли е голяма лисица. Бих я оправил.
— Даже не знаеш какво точно значи това.
— Разбира се, че знам. Само че истинският джентълмен никога не се хвали с любовните си достижения. Ще трябва да се луташ из дебрите на любовното изкуство съвсем сам, г-н Тач, след като вече си имаш гадже.
Бях разказал на Дънк всичко.
Знаеше както за първата ми среща със Стела, така и за случката с по-възрастната жена. Не знаех как другояче да го нарека. Дънк знаеше и за парите.
— Тя не ми е гадже.
— Както кажеш, Ромео. Тя тук ли е?
Нямаше нужда да проверявам пейката — знаех, че Стела не е тук. Нямаше и да бъде — поне до следващия август. Бях зарязал опитите да я заваря тук в ден, който не е осми август, а тази дата все още бе твърде далеч.
— Не. Тук няма жива душа.
— Тогава защо ние сме тук?
Трябваше да узная повече за нея. Трябваше да узная поне нещичко за нея. В последно време не можех да мисля за друго освен за нея. Досетих се, че е така заради хилядите въпроси. Ако откриех отговорите, ако разберях коя е тя, може би щях да се поуспокоя малко. Може би нямаше толкова силно да искам да я видя. Може би изобщо нямаше да отида до скамейката следващия август.
— Името ѝ е Стела Нетълтън. Искам да проверим всички надгробни плочи и да видим ще мога ли да разбера кого посещава.
Устата на Дънк беше леко отворена, а гъстите му вежди почти се докосваха.
— Това може би е най-тъпата идея, която съм чувал. Колко мъртъвци са погребани тук според теб? — Лицето му изведнъж пламна. — Искам да кажа, освен майка ти и баща ти де, понеже те са, искам да кажа, бяха…
7
Джордж Ромеро (1940-2017) е легендарен американски режисьор, чийто първи и най-известен филм — „Нощта на живите мъртви“ (1968), прави истинска революция в жанра хорър. В негова чест в града, в който се развива действието на настоящата книга — Питсбърг, където Ромеро заснема своя филм „Зората на мъртвите“, през 2006 година за пръв път е отбелязан Световният ден на зомбитата. — Бел.прев.