Не можеше да си спомни какво е вечерял преди два дни или кой сериал е гледал за последно, но точно в този миг изникна мирисът на мокра трева и пръст на полето зад фермата на Макинтош. Спомни си как слънцето проби облаците от изток за пръв път от миналата есен. Болката, когато Хенри Отър мина през линията, излъга Дарил Лъдинг и се вряза в него с рамо. Сети се как, когато ударът дойде, съзнанието му заповяда да задържи топката и той смяташе да направи именно това, но когато противниковият играч се сблъска с него, се чу острото пукане на няколко счупени ребра, всичкият въздух изскочи от дробовете му, а сетне го заля вълна от най-ужасяващата болка, която бе изпитвал. Топката се изплъзна от ръцете му и се приземи в обятията на Ърни Нийдърт, който се затича и отбеляза тъчдаун. Всичко за секунда или две, докато потрошеното тяло на Стак се свличаше на земята.
Усещането в гърдите му в момента не беше кой знае колко по-приятно от онова отпреди почти седемдесет години. Сега дълбоката, изгаряща болка се загнезди в гръдния му кош и се промъкна през лявата му ръка чак до пръстите, все още обвити около парапета.
На Стак хич не му се умираше. Беше прекалено упорит, за да умре, и нямаше да се строполи по собствените си стълби и да приключи живота си, прегърнал никаквеца, проснал се там.
Без да обръща внимание на болката, Стак стисна здраво перилата и се набра напред. Краката му го изстреляха две стъпала нагоре като автомобилни бутала. Гърдите му пламнаха в знак на протест, но преди болката да овладее тялото му, Стак стисна парапета и изкачи и последните две стъпала. Срина се на пода на коридора. Дишането му беше накъсано, от ъгълчето на устата му бе провиснала слюнка.
Някой се приближи до него. Дойде откъм средната спалня, онази с разширената „Стена на чудатостите“. Въпросният „някой“ спря на метър от главата му. Стак опита да се надигне и да го огледа по-добре — виждаше само бели обувки, бели панталони и краят на бяло палто, подобно на онова, което носеше мъжът, стоварил се в подножието на стълбището. Главата на Стак обаче отказваше да помръдне. Дори очите му не се движеха. Опита да размърда дясната си ръка, онази с магнума, но осъзна, че оръжието го няма. Револверът вероятно бе някъде на пода до него или, по-вероятно, го бе изпуснал по стълбите.
Човекът, застанал до него, коленичи, приближи се и прошепна в ухото му:
— Интересна стая си имаш тук. Шефът ми ще поиска да си поговорите за нея.
Стак се опита да каже на мъжа, че не възнамерява да разговаря нито с него, нито с шефа му, нито с президента на Съединените щати, а и дори да разговаря с тях, ще им каже единствено да ходят да се шибат. Само че, когато отвори уста, от нея не излезе нищо, освен слюнка. Болката в гърдите и ръката му подскочи до единайсет по скалата от едно до десет и той загуби съзнание.
Шест минути.
Точно толкова минаха от мига, в който белите „Форд Експедишън“ пристигнаха на Уиндмор Роуд 803, до момента, в който Латрийс Оливър и Дейвид Пикфорд се качиха на задната седалка на средното от трите возила, след като почистването бе приключило.
Екипът работеше като добре смазана машина. Труповете бяха натоварени в двете потрошени превозни средства и бяха подпалени с ръчни ТРА гранати28. Дейвид нямаше представа откъде „Чартър“ се снабдява с подобни играчки, но определено му беше забавно, когато заповяда на подчинените си да ги използват. Бяха му казали, че съдържат сгъстен триетилалуминий, подобна на напалм субстанция, която се самовъзпламенява при контакт с въздуха. Вдигаха малко шум, просто леко пук!, последвано от облаче син дим, после внезапно избухваха пламъци, които бързо превземаха вътрешността на колата, преди да изскочат през отворените прозорци и да обгърнат покрива, предния капак и вратите.
Вътрешността на къщата бе фотографирана и заснета на видео за по-малко от две минути. По-късно снимките и видеозаписите щяха да бъдат проучени от екип специалисти. Ако имаше нещо, което да си струва да бъде открито, те щяха да го открият. В края на въпросните две минути в къщата бяха разположени и взривени още ТРА гранати.
Изгарянето на мъртвите не бе нищо друго, освен елементарна предпазливост. На служителите на „Чартър“ не се разрешаваше да носят документи за самоличност. Данните им не фигурираха в нито една правителствена база. Криминални досиета, социални осигуровки, актове за раждане, шофьорски книжки — всичко се прочистваше след назначаването им.
Един-единствен съсед излезе да види какво става, след като престрелката спря. Беше се затичал от къщата на Уиндмор Роуд 807, когато видя Дейвид да стои на улицата и да дава разпореждания на екипа. Мъжът бе преполовил петдесетте, с оредяваща коса, сресана назад върху сравнително малката му глава. Носеше бял потник и джинси. Нямаше обувки. Стискаше двайсет и две калибров. Един поглед върху ръждясалата цев, и вече беше ясно, че оръжието не е почиствано и не е стреляло доста отдавна. Мъжът се приближи тичешком към Дейвид и изкрещя, че вече е извикал ченгетата и те са на път.