— О, да, разбира се, ще си взема сандвич, благодаря ти, Стела.
— Манчестър… — измънка тя, като разгъна картата върху таблото. — Манчестър…
— Стела? Какво става?
— Манчестър е град в Англия — промърмори тя, взряна в картата.
— Както и град тук в Калифорния, Илинойс, Кънектикът, Джорджия, Индиана… вероятно и по целия свят. Често срещано име е.
Тя посегна към своя екземпляр от „Големите надежди“ и отвори на картата на вътрешната корица, разучи я, след което отвори на същото място екземпляра, който бях открил в гроба на баща ми.
— И двете книги са от едно и също издание. На баща ти и тази, която получих от моите родители.
— Е, и?
Облечените в ръкавица пръсти на Стела се плъзнаха нежно по корицата на нейния екземпляр.
— „Големите надежди“ за пръв път е публикувана от г-н Дикенс през юли 1861 година като подлистник в списание, а по-късно и като цял роман. Сто години след смъртта му правата върху книгата изтичат, което означава, че става безплатна за всички и който пожелае, може да я издаде. Като резултат оттогава насам са публикувани стотици издания по цял свят, тъй като всеки иска да капитализира прекрасните слова на Дикенс. Ако отидеш в книжарница, ще откриеш безброй издания, отпечатани от най-различни издателства. Текстът в тях ще е един и същ, единствената разлика ще е оформлението — обложката, подвързията, самото качество на книгата. От евтини тиражи до извънредно скъпи издания, датиращи отпреди много години. Доста хора притежават екземпляр от този роман, но малко от книгите са едни и същи. Многобройни копия отлитат по света всяка секунда, тъй като творбата непрестанно се преиздава… — Пръстите ѝ се спряха, само палецът ѝ продължи да гали гръбчето на книгата. — Този екземпляр е принадлежал на родителите ми. Това е единственото тяхно нещо, което имам, и го ценя повече от всичко на света. Тази книга е била с мен всеки ден от живота ми и ще бъде с мен до последния ми дъх, мога да се закълна. Споменът за моите родители, тяхната същност, пътува с мен между кориците ѝ. Чрез тази книга ги пазя близо до мен.
Ръката на Стела се премести до моята бройка.
— Тази тук е принадлежала на баща ти, скрита в ковчега му заедно с годишника от Държавния университет в Пенсилвания. Била е достатъчно важна за него, за да мине през толкова перипетии, да я скрие от целия свят във фалшивия си гроб с надеждата, че някой ден ще я откриеш. Погледни картите, Джак — той ти е казал точно къде ще бъде! Виждаш ли?
Наведох се по-близо. Картите бяха невероятно красиви. И на двете бяха изрисувани детайлно най-различни градове в Обединеното кралство. Нищо, което да е конкретно свързано с романа, просто карта, която издателят бе добавил, за да запълни мястото. Без съмнение — хрумване на маркетинговия отдел, за да няма бели пространства и за да може тяхната книга да се откроява от останалите издания. Намирахме се в Манчестър, Калифорния. Открих къде е Манчестър и на двете карти, но докато не прочетох имената на другите градове, не успях да схвана какво е открила Стела.
— Този тук е изписан погрешно.
— Така е, Пип. Точно така! — засия — Стела. — На моя екземпляр имаме Екситър, Лондон, Манчестър, Уитби, Нюкасъл ъпон Тайн и така нататък. На твоето издание, онова, което баща ти толкова мъдро е скрил, за да го намериш, Уитби е отпечатано като Уидби, с „д“. В Англия няма такъв град.
— Има обаче остров Уидби в щата Вашингтон — промълвих, взрян в картите.
Стела се усмихваше.
— Да, има. Уединено, изолирано, красиво местенце.
— Леля Джо ми е разказвала, че майка ми винаги е искала да живее близо до вода — казах аз.
— Остров Уидби се намира в протока Пюджет, недалеч от Сиатъл — продължи Стела. — Южният му край е достъпен само с лодка или ферибот. На северния край има мост. Мисля, че се казваше Дисепшън Пас29. Островът е слабо застроен, има планини, езера, огромни гори… толкова много места, където може да се скрие човек.
— Дисепшън Пас… — измърморих; много му отиваше това наименование на моя баща.
— Джак, може да стигнем там за дванайсет часа. Трябва да се върнем отново на Магистрала 5. Страничните пътища ще ни отнемат твърде много време, но ако побързаме, ще стигнем за дванайсет часа.
Стела изглеждаше изпълнена с надежда. Не исках да я разочаровам, но вероятността да успеем ми се струваше доста малка.
— Оставил е тази книга преди повече от двайсет години. Вярваш ли, че още може да е там? Може вече да са го открили.
— Няма къде другаде да идем.
Права беше, разбира се. Обикаляхме безцелно из Калифорния в кола, „заета“ от някого, който рано или късно щеше да се затъжи за нея и да я обяви за открадната пред някой, който нямаше да е кой знае колко ентусиазиран от нарастващото количество „коли назаем“.