Зад нас се чу звукът от казанчето в мъжката тоалетна. Хобсън излезе, подмина ни и се запъти към колата. Седна вътре и отново се втренчи напред.
— Странно.
Стела се приближи до стойките с брошури. Пръстът ѝ се плъзгаше от една към друга:
— Плажове, паркове, лозя и винарни, ресторанти, галерии, музеи, обиколки за разглеждане на забележителностите, фар…
Започвах вече да си мисля, че положението е безнадеждно, когато една от брошурите ми се наби в очите. Отпред имаше снимка на голяма къща, кацнала върху скала, гледаща към протока Пюджет. Според написаното, мястото предлагаше „зашеметяващи гледки, любезен персонал и просторни стаи“. Нищо обаче не успя да ме впечатли, понеже очите ми бяха приковани към името.
— Стела?
Показах ѝ брошурата. Очите ѝ се разшириха.
Нощувка и закуска „С двете си ръце“.
С двете си ръце.
— Отгледа ме „с двете си ръце“ — каза Стела тихо. — Отгледа и двама ни „с двете си ръце“. Предполагах, че пак „с двете си ръце“ тя бе накарала Джо Гарджъри да се ожени за нея30.
И двамата разпознахме фразата, която Дикенс използва безброй пъти в романа си. Странна фраза, на която бях обърнал внимание още първия път, когато прочетох книгата преди много, много години. Лелята на Пип я употребяваше редовно.
— Мислиш ли, че това е мястото?
Стела се върна към картата и проследи с пръст маршрута дотам.
— Стил Крийк Роуд № 6600. От другата страна на острова, около тринайсет километра оттук. Джак, това трябва да е.
Хванах облечената ѝ в ръкавица ръка и бързо я върнах в колата.
2.
Единственият полет за Питсбърг, който Фогел успя да открие в последния момент, потегли от Невада в седем и двайсет и три вечерта и имаше двучасов престой в летище „О’Хеър“ в Чикаго — до 1.30 сутринта, Фогел беше като пребита. Опита се да поспи в самолета, но се събуждаше и отново се унасяше през цялото време, с което успя да разтревожи възрастния мъж, който седеше до нея. В един момент той я разтърси и когато тя се разбуди, ѝ каза, че е викала насън. Тя нямаше спомен какво е сънувала, нито пък си спомняше да е крещяла, но подозрителните погледи на пътниците наоколо ѝ подсказаха, че старецът не си измисля, затова реши, че няма желание да опитва да заспи отново.
Когато кацнаха в „О’Хеър“, тя се залута из терминалите, за да убие времето. Спря за кафе на единственото отворено място в зоната за бързо хранене. Остатъка от престоя прекара в четене на първите няколко глави на новата книга на Стивън Кинг „Торба с кости“, седнала на неудобен пластмасов стол. Книгата изглеждаше интересна, но тя не можеше да се съсредоточи. Когато очите ѝ неминуемо се затваряха, се виждаше как лежи в канавка до пътя, с празни, разширени от ужас очи, а кожата ѝ е обгорена, но не точно. Все още обаче бе в състояние да крещи — ъгълчетата на устата ѝ се напукаха и прокървиха, когато се отвориха, за да пропуснат изпълнения ѝ с болка писък.
Този път успя да чуе собствения си вик. Остави книгата, отпи от кафето си и се върна на терминала.
Двата часа се влачеха ужасяващо бавно.
Миналата нощ Стак ѝ се бе обадил десетина минути преди тя да се качи на самолета.
Ардън Ройъл, двайсет и седем годишният мъж, открит зад контейнер за боклук в Ъпър Сент Клеър през 1991 година, също бе работил за „Чартър Фармасютикълс“. Стак се бе заел да намери и връзката между останалите. Бяха напипали следа. „Чартър“ беше на четиристотин и петдесет километра от Питсбърг, близо до Филаделфия.
— Има и нещо друго — ѝ бе казал Стак. — Мисля, че някой ме наблюдава.
И ѝ разказа за белите ванове.
Опита да му се обади на няколко пъти, но телефонът даваше заето.
Фогел кацна в Питсбърг в три и трийсет и три сутринта. Взе колата си от паркинга и пое по Магистрала 76 към Чадс Форд със скорост, която би разтопила сърцето на всеки фен на НАСКАР.
Пристигна в Чадс Форд малко след осем, премина през града всичко на всичко за четири минути, отбелязвайки пътьом, че е по-малък дори от Фалън, Невада, след което се консултира с набързо надрасканите си бележки и излезе на Маршрут 41, а оттам — на Шосе 27 Запад. Немногото къщи, които видя, бяха далеч от пътя и се бяха сгушили зад огромни ниви с царевица, соя и каквото още отглеждаха тук.
Фогел изпусна разклонението за Търлингтън Роуд не веднъж, а два пъти — първия път, когато профуча край него със сто и трийсет километра в час, а втория, когато се движеше значително по-бавно и внимателно оглеждаше нивите вдясно.
Пътят не беше обозначен.
30
И трите цитата са от „Големите надежди“(Чарлс Дикенс. Избрани творби в V тома, том II, Издателство „Народна култура“, 1982, превод Невяна Розева). — Б.пр.