Не че много приличаше на път — ивица асфалт, изчезваща сред огромните поля с царевица. Ако не беше видяла една кола да завива по него, сигурно щеше да го пропусне за трети път.
Докато обърне и потегли по Търлингтън Роуд, стоповете на въпросния автомобил вече се бяха превърнали в миниатюрни точици в далечината, но и те се изгубиха, когато насочи тойотата си към средата на тясното двулентово шосе.
Шосе 27 Запад бе осеяно с дупки и кръпки, но Търлингтън Роуд бе наскоро асфалтиран и очевидно добре поддържан. Осовата линия бе маркирана със светлоотразители, а страничните бяха прясно боядисани с бяла боя. Двуметрова метална мрежа отрязваше достъпа до царевичните насаждения от двете страни. Това напомни на Фогел за клаустрофобичната зона за разходки в щатския затвор на Бийвър Авеню в Питсбърг. Усещането се засили, когато в края на пътя видя портал и будка с охрана.
Порталът бе оборудван с бариера, в момента вдигната. Колата, която вървеше пред Фогел, спря за малко, след което подкара към обширния паркинг, заобиколен от големи бетонни постройки. Докато се приближаваше към будката на пазачите, Фогел измъкна значката и служебната си карта от питсбъргското управление, но откри, че няма да ѝ потрябват. Будката беше празна.
Наоколо нямаше нито един знак, на който да пише „Чартър“… или каквото и да е друго име на фирма, в интерес на истината. Тя обикаля насам-натам известно време, докато намери свободно място за паркиране. Като се има предвид ранният час, беше странно колко много коли са спрени тук. И което бе още по-странно — до една бяха бели.
3.
Прекосяването на острова отне петнайсетина минути. Най-дългите петнайсет минути в живота ми обаче. Стела бе запомнила маршрута и ме упътваше на всеки завой. Освен един самотен камион на някаква фирма за озеленяване не срещнахме нито една кола. Островът приличаше на друг свят, толкова различен от всички градове, в които бях живял. Но нищо не можеше да се мери със Стил Крийк Роуд — това беше направо краят на света. Завихме по нея от Кълтъс Бей, обкръжени от пълна тишина. Улицата бе тясна, едва колкото да се разминат два автомобила, и то с големи усилия, без осова линия по средата. От лявата ѝ страна бяха подредени пощенски кутии и алеи, но не се виждаше нито една къща. Алеите лъкатушеха и изчезваха в гъсти горички от дугласки ели, червени елши, едролистни кленове, високи кедри и канадски ели. Диво място, недокоснато от разрушителната ръка на човека.
— Там — промълви Стела и посочи голяма червена пощенска кутия с надпис „6600“, изрисуван отстрани с акуратни черни цифри. И нищо друго. Никакво споменаване на „нощувка и закуска“. Нищо, което да подскаже, че въпросният бизнес изобщо съществува.
Над чакълената алея се издигаше покривало от огромни превити клони.
— Давай, Джак. Не издържам вече.
Осъзнах, че и аз не издържам. Дланите ми лепнеха от пот.
Свих по тясната алея и подкарах под надвесилите се над нас дървета.
4.
Возилото, което Фогел последва до паркинга на „Чартър“, се оказа „Форд F-250“ пикап — бял, като всички наоколо. Когато слезе от колата си, видя двама мъже да се измъкват от масивния камион и да изчезват във вътрешността на една от сградите. И двамата бяха облечени с дълги бели тренчкоти. Не ѝ обърнаха внимание. Очевидно бързаха.
Фогел натисна бутона на дистанционното — двете изчуруликвания на алармата прозвучаха изключително гръмко, както всички звуци толкова рано сутринта, — след което последва мъжете в бяло и влезе в сградата.
Двете дебели стъклени врати се затвориха автоматично зад гърба ѝ. Вътре я посрещна студен полъх. Стъпките ѝ отекваха по полираните до блясък мраморни подове.
Фогел се загледа в тавана, извисяващ се чак до покрива на сградата.
Таванът беше бял.
Стените бяха бели.
По тях бяха окачени бели платна в бели рамки. Фогел някак си бе сигурна, че ако ги разгледа по-отблизо, ще открие, че всъщност са картини, нарисувани с тънки бели щрихи. От скрити високоговорители се разнасяше тиха музика. Пиано. Тя разпозна „Der Holle Rache“31 от „Вълшебната флейта“ на Моцарт. Една от любимите на майка ѝ.
— Мога ли да ви помогна?
Гласът долетя откъм рецепцията, която се намираше зад зона за посетители, съставена от два бели кожени дивана, четири бели кожени фотьойла и няколко бели маси върху бял килим.
Фоайето би трябвало да изглежда ослепително ярко, но светлините бяха приглушени, за да компенсират цялата тази белота наоколо.
Фогел се приближи към бюрото на рецепционистката и извади документите си.
31