— Червен лидер до Червен Едно, обади се, край.
Дънк настоя да използваме част от парите, за да си купим уоки-токита. Отначало се дърпах, но после осъзнах, че планът му няма да проработи без тях. В магазина на „Радио Шак“ на Браунсвил Роуд имаше доста голям избор и след щателно проучване на различни модели и функционалности се спряхме на четири „Wouxun KG-UV899“, опериращи на честоти 136-174 мегахерца и 400520 мегахерца УКВ. Обхватът им беше три километра, а и бяха по-малки от другите, следователно по-лесни за скриване.
Бръкнах във вътрешния си джоб и натиснах бутона за предаване.
— Червен Едно на позиция. Край — произнесох като в „Междузвездни войни“.
— Прието. Червен Две, докладвай.
Статичен шум, после:
— Червен Две на позиция. Ташаците ми замръзнаха. Край.
— Разбрано. Край.
Червен Две беше Уили Трюдо, който настояваше да го наричаме Тру Дат8, когато не беше Червен Две. Твърдеше, че той е следващият велик бял рапър. Странно твърдение, като се има предвид, че до момента нямаше нито един добър бял рапър. Рижавата му коса, бледата кожа и промишленото количество лунички, с които бе надарен, не помагаха особено на образа, който се мъчеше да наложи — няколко номера по-големи гуменки „Адидас“ и една камара анцузи, които носеше постоянно. Последният пирон в ковчега на бъдещата му кариера на рапър беше фактът, че не можеше да рапира — имаше нулево чувство за ритъм и танцуваше като мъ-пет с епилептичен припадък. Единственият му шанс да рапира за пари беше, ако се наредеше на опашката след Дънк, докато той си урежда сделката с дявола, и след това успее да спазари нещо и за себе си. Без подобна намеса беше обречен да се превърне в счетоводител с анцузи и лъскави гуменки.
Дънк даде на Уили двасет долара от моите пари. В замяна Уили Тру Дат се съгласи да ни помогне днес, без да задава въпроси.
— Червен Едно, тук Лидер. Можеш ли да опишеш превозните средства отново?
Бяхме се погрижили. Натиснах бутона за предаване:
— Бели джипове, поне три на брой. Може да са повече, може и по-малко. Ще са абсолютно еднакви и ще се движат в пакет. Край.
— Тук Червен Две. Имаме ли производител и модел? Край.
Уили знаеше, че не са ни известни такива подробности. Разпитваше ме от момента, в който се включи.
— Съвсем не — отвърнах аз.
— Червен Лидер, тук е Червен Две. Когато се върнем в базата, предлагам да гласуваме отмяна на мъжествеността на Червен Едно. Момче, което не може да идентифицира модела и марката на превозно средство или да разпознае звука от двигателя, би трябвало да бъде пратено да мие корвета на Барби до последния ден на детството си. Край.
— Тук Червен Лидер. Съгласен. Край.
— Да ви го начукам и на двамата.
— Забрави да кажеш „край“. Край.
— Да ви го начукам и на двамата. Край.
— Не, благодаря. Край — отвърна Уили. — Все още е страшен студ. Край.
Потреперах. Бях на път да замръзна. Май трябваше да навлека по-дебело яке. Дъждът трополеше по чадъра и се стичаше отстрани, като пръскаше навсякъде. Джинсите и обувките ми бяха вир-вода и въпреки че на теория слънцето щеше да залезе чак след два часа, вече бе изчезнало в пороя, който се изливаше от мрачните буреносни облаци.
Потърках ръце. Забелязах, че малкото петно, където Стела бе написала съобщението си, най-накрая е боядисано. Черната боя проблясваше под дъждовните капки.
Радиото в джоба ми изпищя. Силен, пронизващ звук от микрофония.
Тогава видях фаровете. Три… не, четири приближаващи се автомобила. Натиснах припряно бутона за предаване:
— Четири превозни средства идват по Транкуилити Лейн към мен. Мисля, че са те.
— Не съм свалял очи от пътя. Не са минавали покрай мен. Ти видя ли ги, Червен Две?
— Съвсем не.
Статичен шум.
Натиснах бутона:
— Трябва да са минали покрай някой от двама ви. Няма друг начин да стигнат тук. Край.
Статичен шум.
Четирите джипа спряха по средата на пътя. Фаровете им прорязваха дъжда и осветяваха асфалта и надгробните плочи. Чистачките на първия джип издаваха ритмичното шшшуп-шшшуп.
Бръкнах в якето си — този път по-бавно, за да не привличам излишно внимание — и натиснах бутона: