— Заповядай.
Подметката на моето „Найки“ беше откъсната и се държеше на магия. Хванах се за рамото на Дънк, внимателно вдигнах десния си крак и се обух, след което отново го спуснах на земята и опитах какво ще се случи, ако пренеса част от тежестта си върху него.
— Не мисля, че е счупен — казах. Отпуснах се още малко върху него, след което още малко. — Изглежда ми наред.
Бавно повдигнах десния си крак от земята, застанах на левия и изпънах десния пред мен, сгънах го в коляното, после отново назад, първо бавно, след това по-бързо.
— Определено изглежда добре.
Направих няколко крачки. После още няколко. Повървях два-три метра по пътя, като жваках в локвите, обърнах се и отново се приближих към Дънк. Ченето му беше увиснало.
— Видях как те блъснаха. Мислех, че са те убили. Прелетя триста метра, ако не и повече.
Цялата дясна страна на тялото ми лепнеше от калта, на джинсите ми имаше разкъсано, дълго поне петнайсет сантиметра, но когато разтворих плата, не видях по кожата си никакви наранявания. Якето ми също беше пълна скръб. Свалих го. Дънк огледа внимателно ръката ми, гърба и дясната половина на главата.
— Мръсен си като прасе, но не виждам нито драскотина по теб. Сигурно имаш няколко натъртвания, но подобни неща ще се видят едва след няколко часа.
Чух едва половината от онова, което каза.
Погледът ми се спря на остатъците от велосипеда ми. Рамата бе огъната така, че човек с труд можеше да разпознае какво е било въпросното парче безформен метал. Задната гума някак си се беше забила в предната. Нито кормилото, нито седалката бяха дори приблизително в позицията, в която трябваше да бъдат според производителя. Веригата я нямаше. Беше пределно ясно, че колелото няма да става за каране никога повече.
— Гадост.
— Да — съгласи се Дънк. — Гадост.
Не изчакахме Уили да се върне с обещаната помощ. Въпреки че все още се тресях, във физическо отношение ми нямаше нищо. Ако Уили се върнеше с линейка, или по-лошо — с полиция, щеше да се наложи да обясняваме какво се е случило. Това пък на свой ред щеше да доведе до обяснения какво сме правили, защо сме били там… а никой от нас не беше готов да говори за станалото.
Замъкнахме останките от велосипеда ми в гората между Ноубълс Лейн и гробището, след което яхнахме колелото на Дънк (аз бях седнал на кормилото). Дънк въртеше педалите като бесен под влиянието на адреналина, затова успяхме да стигнем до нашия блок за няма и десетина минути. Отидохме в апартамента на Дънк. Знаех, че Леля Джо най-вероятно е в закусвалнята, но имаше шанс и да не е, а не ми се искаше да ме вижда в подобно състояние.
Дънк извика: „Прибрах се!“, когато влязохме, но никои не му отвърна. Нямаше представа къде може да е баща му.
Отидох право в банята, съблякох мръсните си дрехи и се пъхнах под душа. Очаквах да видя някакви следи от наранявания, но нямаше нищо — нито драскотина, нито порязване, нито оток.
След като се изкъпах, облякох дрехите, които Дънк ми беше приготвил — джинси, един размер по-големи, и тениска на Боби Макферин, на която под голямото жълто усмихнато лице на певеца пишеше: „Don’tworry, be happy“.
Открих Дънк в кухнята. Пиеше бира. До него стоеше Уили, също с бира в ръка.
— Какво, мамицата му, се случи току-що, Тач?!
Измъкнах от хладилника кенче кока-кола, отворих си я и се тръснах на един от празните столове. Седалката издаде пърдящ звук от една дупка в зеления винил отстрани.
— Може би и ти трябва да си отвориш една бира — каза Дънк. — Мисля, че си я заслужи. Сигурно ще почне да те боли, щом премине първоначалният шок. Бирата ще помогне.
Откога пък Дънк пиеше бира?
— Добре съм, наистина. Май колелото ми понесе най-много, а аз извадих късмет. Земята беше мокра. Калта е омекотила удара при падането.
Дънк се наведе напред:
— Ти не падна. Ти летя. Тоя джип ти даде такава начална скорост, че хвърча като някакъв дебилен Супермен с развяващи се ръце…
Той размаха ръце и направи такава крива физиономия, че нямаше как да не се засмея.
Дънк се изправи, отиде до хладилника, измъкна от него една бира, отвори я и я постави пред мен, сетне се върна на мястото си. Кухнята миришеше на плесен. В мивката бе струпана камара мръсни чинии. На плота стоеше празно бурканче от фъстъчено масло. На ръба му бе кацнала муха.
— Наистина не ми се пие бира.
— Обаче ще пиеш.
Той се пресегна към средата на масата и отмести встрани броя на „Момчешки живот“9, оставен там. Под него бе револверът на баща му.