Фаустино се замисли над чутото.
— Значи може би Тач работи като посредник между Велино и Крокет?
— Така мислим. Крокет знае как да не си цапа ръцете. Обучава Белино в тънкото изкуство на дилърството, сам той стои настрани, а Тач изкарва странично малко пари като посредник. — Хортън понижи глас: — Помниш ли, че ти казах, че лелята е болна от рак? Няма застраховка, а племенникът плаща всички сметки в брой — със сигурност не печели толкова, като мие чинии. Радиото отново изпука:
Върлината излиза от предния вход.
Фаустино потисна импулса си да погледне към сградата и сведе очи към книгата си. Погледът му попадна на думите: „Разберете, в океана бялата акула не се страхува от никого. Другите риби се стремят да се скрият от онези, които са по-големи от тях. Изработват си инстинкт Но бялата акула не се крие от нищо. Тя не познава страха.“14
Зад него Хортън се взираше във вестника. По-точно, взираше се през вестника, Фаустино не беше забелязал малката дупка на сгъвката, когато Хортън се преструваше, че чете преди.
Хортън заговори тихо:
— Този тип се появи малко след като Тач зачезна. Не живее в сградата, не сме го виждали из квартала.
— Някой нов от хората на Крокет?
— Възможно е.
Без да извръща лице, Фаустино наблюдаваше как мъжът излезе от предната врата на сградата, измъкна чифт огледални слънчеви очила от джоба на ризата си и ги сложи, пое си дълбоко въздух и се усмихна, сетне се завъртя наляво и закрачи по тротоара.
Преди Хортън да възрази, Фаустино се изправи и тръгна след мъжа, като го следваше на около три метра зад него по отсрещния тротоар.
Калдъръмената пътечка се извиваше сред най-прекрасната градина, която бях виждал.
Стела някак си успяваше винаги да е две-три крачки пред мен. Ваниловият ѝ аромат се носеше из въздуха. Тананикаше си някаква мелодийка, която не можах да разпозная, нещо, което със сигурност бях слушал, но също като нея самата, ми убягваше. Токчетата ѝ тракаха върху камъните. Когато се улових, че зяпам краката ѝ, подаващи се изпод черната ѝ рокля, се насилих да отместя поглед. Да я наблюдавам, беше влудяващо. Когато и погледнех, всички рационални мисли се изпаряваха от главата ми. Това момиче, това невероятно красиво момиче. Когато сви зад един завой на няколко крачки пред мен и изчезна от очите ми, би следвало да се зарадвам на предоставената ми възможност да си отдъхна. Вместо това ускорих крачка. Ароматът на ванилия ме теглеше към нея.
От другата ми страна двама мъже с дълги бели палта се извъртяха покрай стволовете на два чинара, така че дърветата да са между тях и мен.
Върлината имаше мръсна руса коса, леко разрошена, подстригвана за последно преди може би месец, ако не и повече. Носеше кафяви мокасини, джинси и зелено яке, въпреки че беше достатъчно топло. Даже от отсрещния тротоар Фаустино разпозна леката издутина под лявото рамо. Мъжът беше въоръжен. Нещо в поклащането на ръцете винаги ги издаваше, Фаустино изчисли, че е висок малко под метър и осемдесет. Вероятно преполовил чети-ресетте. Трудно бе да се каже със сигурност. Успя съвсем бегло да зърне лицето му.
Върлината беше предпазлив — спираше почти на всяка пресечка, за да се вгледа в произволни витрини и да изучи онези, които вървяха пред и зад него — опитен, търпелив, склонен да изчаква. Когато мъжът сви по Уилок Роуд и изчезна от погледа му, Фаустино изруга, ускори крачка и притича през бавно пъплещия трафик по Браунсвил, като едва не бе пометен от някакво хлапе в тунингован „мустанг“, прекалено погълнато от гърмящата в колата музика.
Уилок Роуд пресичаше Браунсвил на стръмен хълм. Чак когато се изкачи на най-високата точка, Фаустино успя да зърне отново мъжа — тъкмо навреме, за да види как онзи сяда зад волана на черен „Понтиак GTO“, паркиран на западната страна на улицата. Вратата се затвори с дързък трясък, последван от гърленото ръмжене на двигателя.
Без повече да се притеснява дали ще бъде забелязан, или не, Фаустино ускори крачка. Бутна встрани някакъв младеж на трийсетина години, който разхождаше сибирското си хъски по тротоара, и успя да види номера на понтиака малко преди возилото да се вклини в трафика и да изчезне зад следващия хълм, оставяйки след себе си само кълба дим.
14
Питър Бенчли, „Челюсти“, Държавно издателство „Народна култура“, София, 1987. Превод Мария Донева. — Бел.прев.