Герди седеше на също толкова неудобен стол зад мен и разлистваше някакъв стар брой на списание „Пийпъл“, който бе взела от масичката в чакалнята. На корицата бе някой си Дейвид Кореш, а яркожълтото заглавие гласеше „Месия на злото — култът Уейко отвътре“16. Герди носеше розова лятна рокля и джапанки. Беше кръстосала кракаи лявата ѝ джапанка се полюшваше едва-едва от връхчето на големия ѝ пръст. Очаквах всеки момент да падне на пода, но не падна, само се клатеше насам-натам. Бях освободен от училище за две седмици. Герди просто бе избягала.
Секретарката беше на петдесетина години, с късо подстригана, боядисана в платинен цвят коса и огромни очила с червени рамки. На бюрото ѝ лежеше днешният вестник, отворен на страницата с хороскопите и кръстословицата. Когато пристигнахме преди петнайсетина минути, бе попълнила само една дума — „куче“.
Телефонът на бюрото ѝ избръмча. Тя вдигна, хвърли поглед към нас двамата с Герди и затвори.
— Г-н Матео ще ви приеме.
Последвахме я по тесния коридор, до чиято лява стена бяха складирани купища бели кашони с документи. Озовахме се в конферентна зала, пълна с дори още повече кашони. Секретарката разчисти две местенца на масата, която бе най-близо до вратата, и ни подкани с жест да седнем.
— Ще дойде след минута. Искате ли кафе или нещо друго?
И двамата поклатихме глави. Тя изчезна в коридора и ни остави сами.
— Мисля, че ще кихна — каза Герди с набръчкан нос. — Тук е голям прахоляк.
Наскоро бях чел някакъв роман от Джон Гришам, озаглавен „Фирмата“, затова очаквах адвокатът на Леля Джо (както и всички адвокати) да се шири в просторна кантора, обзаведена със скъпи махагонови и още по-скъпи кожени мебели, а килимът на пода да е толкова плътен, че да те погълне целия. Вместо това почти бях сигурен, че чувам свистенето на пералните и сушилните отвъд отсрещната стена. Очите ми се спряха на едно оранжево петно, върху което капеше вода от климатика до прозореца. Самият климатик бе огромен и бе подпрян с няколко стари книги.
Усмихнах се на Герди:
— Благодаря ти, че дойде.
Тя се ухили:
— За теб винаги.
Истината бе, че с мен трябваше да бъде Дънк. Г-н Крендал също обеща, че ще дойде. Дънк каза, че няма да може, вчера вечерта, а Крендал ми се обади половин час преди да тръгнем от апартамента:
— Лърлийн звънна и каза, че ще закъснее. Сам съм в закусвалнята и не мога да мръдна никъде. Съжалявам, приятелче.
— Дънк е на работа, нали?
Кимнах.
Ако Герди знаеше с какво си изкарва прехраната Дънк, никога нямаше да се изрази така. Лърлийн се бе обадила и на нея, когато бе разбрала, че ще закъснее — детето ѝ вдигнало температура и тя трябвало да изчака детегледачката. Герди пристигна у нас и тъкмо щеше да почука на вратата, когато излизах. Тя ми се усмихна, каза простичко: „Това не е нещо, което трябва да правиш сам“, хвана ме за ръка и ме поведе, преди да възразя.
Не че щях да възразя.
Бях благодарен за компанията.
Откъм коридора се дочу трясък, последван от тихо изругаване.
— Тес, какво ще кажеш да отделиш малко от ценното си време днес за тези кашони? Може би да попреместиш някой-друг в склада?
— Складът е пълен! — изкрещя секретарката от бюрото си.
— В мазето тогава?
— Не стъпвам там. Сам си ги носи долу.
В стаята влезе мъж с наднормено тегло, облечен с кафяв костюм от туид, с опънати до пръсване от корема му копчета на сакото. Все още се мръщеше на казаното от секретарката, когато бутна вратата и я затвори зад гърба си. Долният ѝ край се закачи за една гънка на килима.
Герди кихна.
— Наздраве — казахме ѝ едновременно.
Мъжът протегна пухкавата си ръка:
— Деуит Матео, адвокат на леля ви. Моите най-искрени съболезнования. Беше чудесна жена. Учехме в една и съща гимназия — „Брентууд“ — навремето. Преди доста годинки, като се замисля. Поддържахме връзка, откак започнах практиката си тук; засякохме се няколко пъти в онази закусвалня. Виждал съм и вас двамата там. Като бях ученик, бях слаб като върлина. Кажете на Крендал, че обвинявам него за това. — Той сграбчи коремчето си, после си разкопча сакото и седна. — Играех баскетбол тогава, можете ли да повярвате… Джоузефин Гарджъри, прекрасна жена — повтори той.
16
Дейвид Кореш, с рождено име Върнън Уейн Хоуъл, е американски духовник и лидер на сектата „Клонка Давидова“. Загива на петдесет и първия ден от обсадата на ранчото в Уейко, наречено „планината Кармел“, през 1993 година заедно с още над седемдесет членове на общността (включително 21 деца) при избухналия пожар в сградата на ранчото. — Бел.прев.