— Господин Морган, сър — заговори капитанът, — служа с безпрекословното почитание, което ви дължа като наемател на кораба ми. Въпреки това трябва да ви уведомя, че съм британски поданик. Крал Джордж е мой крал, сър, и аз дължа подчинение преди всичко на него и на неговите морски закони в отношенията си с всички народи, сър. Ясно схващам, че сте нарушили законите на брега, иначе обществените служители не биха ви преследвали толкова настойчиво, сър. Не е толкова трудно да разбера и това, че сега искате аз да наруша морските закона и да ви помогна да избягате. Затова моята чест ме задължава да остана тук, докато това малко затруднение, в което може да сте изпаднали на брега, не се уреди за общото задоволство на засегнатите страни, сър, както и за задоволството на моя законен владетел.
— Я вдигай платната и много не дрънкай, капитане! — гневно се намеси Хенри.
— Сър, вярвам, че ще бъдете толкова милостив да ме извините, но за съжаление трябва да ви уведомя за две неща. Нито сте мой наемател, нито сте доблестният крал Джордж, комуто честно и предано служа.
— Добре, нали аз съм наемателят, капитане? — дружелюбно каза Франсис, който се беше научил да се приспособява към противоречията в думите и кръвта на този човек. — Така че бъдете тъй любезен да обърнете шхуната и с помощта на господа и на стихващия вятър да ни изведете колкото можете по-скоро от лагуната Чирики.
— Ние не сме се договаряли, сър, моята „Анхелика“ да нарушава законите на Панама и на крал Джордж.
— Ще ви платя добре — тросна му се Франсис, който вече започваше да се ядосва. — Залавяйте се за работа!
— В такъв случай, сър, ще сключите ли с мен нов договор при тройно по-висока цена?
Франсис отривисто кимна.
— Тогава, моля ви, почакайте малко, сър. Трябва да донеса от кабинета перо и хартия, за да съставим документа.
— О, боже! — изпъшка Франсис. — Обръщайте я тръгвайте първо. Договора със същия успех можем да подпишем и в движение, вместо да стоим на място. Вижте! Те започват да стрелят.
Мелезът капитан чу гърмежите, огледа опънатите си платна и откри дупка от куршум високо до горния край на главното платно.
— Добре, сър — съгласи се той. — Вие сте джентълмен и почтен човек. Вярвам на думата ви, че ще сложите подписа си на документа при пръв удобен, случай… Хей, ти, негре! Завърти руля. Обръщай! Живо, чернокожи безделници, отпуснете главното платно! А ти, Пърсивал10, помогни там с въжетата на утлегара!
Всички се подчиниха, подчини се и Пърсивал, ухилен тромав негър от Кингстън, който беше толкова тъмен, колкото беше светло името му: подчини се и друг, наричан по-скромно Хуан, който беше по-скоро метис, отколкото негър, както свидетелствуваше съвсем светложълтеникавата му кожа, чиито пръсти, отпускащи в този миг главното платно, бяха тънки и изящни като на девойка.
— Прасни го тоя негър по главата, ако продължава да нахалничи — изръмжа полугласно Хенри на Франсис. — Като нищо мога да го направя още сега.
Но Франсис поклати глава.
— Той не е лош, но е ямайски негър, а ти ги знаеш какви са. Същевременно е и индианец. Нищо не на пречи да бъдем снизходителни към него, понеже е виновна дивата му природа. Не че мисли нещо лошо, само иска да се напечели и страда от многословие. Просто трябва да изрича тези дълги слова, иначе ще пукне.
В този миг Енрико Солано се приближи до Хенри; ноздрите му потрепваха, пръстите неспокойно стискаха пушката, очите му крадешком следяха безредните изстрели, идващи от брега.
— Имам голяма вина пред вас, сеньор Морган — заговори той и му подаде ръка. — В първия пристъп на болката при смъртта на любимия ми брат Алфаро, признавам си, бях виновен в това, че ви заподозрях в неговото убийство. — Очите на стария Енрико пламнаха от съкрушителен, но несъкрушим гняв. — Защото е било убийство, подло и страхливо, удар с нож в гърба на тъмно! Трябваше да разсъждавам по-трезво. Но бях зашеметен, а всички доказателства бяха против вас. Не се спрях дори пред мисълта, че моята дълбоко обичана и единствена дъщеря е ваша годеница; не се замислих и за това, че човек с вашата прямота, мъжественост и храброст не е способен да забие нож в гърба под прикритието на тъмнината. Съжалявам. Моля да ме извините. И съм горд отново да ви приема в семейството си като бъдещ съпруг на моята Леонсия.
Докато ставаше това чистосърдечно възвръщане на Хенри Морган в семейството Солано, Леонсия се дразнеше, че баща й, по латиноамерикански маниер, употребява толкова много изискани думи и изрази, когато е достатъчно само едно изречение, едно ръкостискане, един искрен поглед право в очите; мислеше си, че ако ролите бяха разменени, и Хенри, и Франсис биха се задоволили само с толкова. Защо, питаше се тя, защо хората от испанския й род трябва сякаш да се състезават в словесното си разточителство със словесното разточителство на ямайския негър?
10