Жандармите и плантаторите се отдръпнаха, обзети от ужас, и се закръстиха с молитви и възклицания:
— Слепия разбойник!
— Жестокия съдник!
— Това са негови хора!
— Загубени сме!
Обаче многострадалният пеон изскочи напред и падна на окървавените си колена пред мъж със строго лице, който, както по всичко личеше, предвождаше хората на Слепия разбойник. От устата на пеона се изтръгна поток високи жалби за правосъдие.
— Знаеш ли какво е това правосъдие, което търсиш? — с гърлен глас го попита главатарят.
— Да, Жестокото правосъдие — отговори пеонът. — Аз зная какво значи да търсиш Жестокото правосъдие и пак се обръщам към него, защото търся справедливост и съвестта ми е чиста.
— Аз също искам Жестокото правосъдие! — извика Леонсия с бляскащи очи и добави полугласно на Франсис и Хенри: — Макар и да не зная какво е това Жестоко правосъдие.
— Не мога да си представя да бъде по-несправедливо от правосъдието, което можем да очакваме от Торес и шефа — също полугласно отговори Хенри, след това смело се изстъпи пред закачуления главатар и високо заяви: — И аз искам Жестокото правосъдие!
Главатарят кимна.
— И аз — тихо промърмори Франсис и след това го повтори високо.
Жандармите, изглежда, не влизаха в сметката, а плантаторите изявиха готовност да се подчинят на всяка присъда, която би могъл да произнесе Слепия разбойник. Само шефът възрази.
— Може би не знаете кой съм аз! — развика се той. — Аз съм Мариано Веркара-е Ихос, от стар и именит род, човек с дългогодишна и честна служба. Аз съм шефът на полицията в Сан Антонио, най-близкият приятел на губернатора, и се ползувам с високо доверие пред правителството на Панама. Аз съм законът. Има само един закон и едно правосъдие и това са законът и правосъдието на Панама, а не на Кордилерите. Аз протестирам против този закон на планината, който вие наричате Жестоко правосъдие! Ще изпратя войска срещу Слепия ви разбойник и лешоядите ще кълват костите му в Сан Хуан!
— Помнете — саркастично подхвърля Торес на разлютилия се полицейски началник, — че това не е Сан Антонио, а пущинакът на Хучитан. А също така, че нямате никаква войска.
— Били ли са тези двама мъже несправедливи спрямо някой от онези, които търсят Жестокото правосъдие? — попита неочаквано главатарят.
— Да — потвърди пеонът. — Те ме биха. Всички ме биха. Тези също ме биха, и то без причина. Ръката ми е цялата в кръв. Тялото ми е покрито със синини и рани. Аз пак се обръщам към Жестокото правосъдие и обвинявам тези двама в несправедливост.
Главатарят кимна и заповяда на хората си да разоръжат всички пленници и да се приготвят за път.
— Справедливост!… Искам справедливост, равна за всички! — провикна се Хенри. — Ръцете ми са вързани на гърба. Трябва или да вържете ръцете на всички, или да няма вързани ръце. Освен това, да се ходи така, с вързани ръце, е много трудно.
Сянка от усмивка се мярна по устните на главатаря и той нареди на хората си да прережат ремъците, това оскърбително доказателство за неравенството, от което се оплака Хенри.
— Е-хей! — широко се усмихна Франсис на Леонсия и Хенри. — Много смътно си спомням, че горе-долу преди милион години съм живял в тихо старо градче, наричано Ню Йорк, където глупаво си въобразявахме, че никога не е имало по-диви и по-проклети хора, които са те пердашили на голф, изпращали са полицейски инспектор на електрическия стол, воювали са с Тамани15 или са обявявали четири без коз, когато са имали пет сигурни взятки в ръка.
— Я! — възкликна Хенри подир половин час, когато пътеката ги изведе на било, откъдето се откриваше гледка на по-високите била отвъд. — Я, да ме вземат дяволите, да ме вземат! Тези издокарани със зебло хубостници не са нито животни, нито диваци.
Виж, Франсис! Те познават семафора! Погледни ей това дърво там и онова голямото оттатък клисурата. Виж как им се клатят клоните.
След като изминаха последните няколко мили с вързани очи, пленниците бяха въведени в пещерата, където царуваше Жестокото правосъдие. Когато им махнаха кърпите, те се оказаха в огромна висока пещера, осветена от множество факли, пред тях, на изсечен в скалата трон, седеше сляп беловлас мъж с власеница, а в краката му, допряла рамо до неговите колена — хубава метиска.
Слепецът заговори и в тънкия му, кънтящ като сребърно звънче глас прозвуча преклонната възраст и мъдростта на тежкия опит.
— Някой е призовал Жестокото правосъдие. Говорете! Кой търси справедлива присъда?
15