Напразно опипваше престарелият първожрец свещеното писмо. В него нямаше ни най-малко повеля или възражение против жената.
— Той бърка собствените си преживелици с преданията — победоносно се усмихна Франсис. — Тъй че, струва ми се, всичко е горе-долу наред, Леонсия, и вие можете да останете да си похапнете. Кафето е готово. После…
Обаче „после“ дойде преждевременно. Едва бяха седнали на земята и започнали да ядат, когато един изстрел отнесе шапката на Франсис, който се бе надигнал, за да подаде на Леонсия тортиля18.
— И таз хубава! — рече той и седна. — И това ако не е изненада! Хенри, я надзърни и виж кой се опита да ми тегли куршума.
В следния миг всички освен бащата на пеона надничаха през ръба на божията стъпка. Те видяха от всички страни към тях да пълзи сбирщина от хора, които сякаш не принадлежаха към никаква определена раса, а представляваха смесица от всички раси. Сякаш всички племена на целия човешки род бяха ваяли техните черти и придавали различни оттенъци на кожата им.
— Никога още не съм виждал по-красива сган — забеляза Франсис.
— Това са кару — с уплашен вид промърмори пеонът.
— И кои, по дя… — започна Франсис, но веднага се поправи: — И кои, за бога, са тези кару?
— Те са рожби на пъкъла — отговори пеонът. — По-свирепи от испанците и по-страшни от маите. Нито се женят, нито омъжват, нито пък имат жрец. Те са изчадия на самия дявол и са същински дяволи във всичко, дори и по-лоши.
В този миг старият жрец се изправи, заплашително посочи Леонсия с пръст и провъзгласи, че тя е причина за тази нова беда. Един куршум одраска рамото му и го накара да се завърти.
— Дръпни го долу! — изкрещя Хенри на Франсис. — Той е единственият човек, който знае езика на възлите, а очите на Чиа, каквото и да представляват те, още не са блеснали.
Франсис се подчини, протегна ръка към краката на стареца, дръпва го и той се стовари като разглобен скелет.
Хенри изпразни пушката си и веднага получи в отговор цял залп. Рикардо, Франсис и пеонът тозчас се присъединиха към Хенри. А старецът, който все още опипваше своите възли, втренчи поглед над отсрещния ръб на божията стъпка към скалистия склон отвъд.
— Спрете! — закрещя Франсис в напразен опит да надвика стрелбата.
Наложи се да допълзи до всеки един и насила да ги кара да прекратят огъня. И на всеки поотделно трябваше да обяснява, че всичките им бойни припаси са при мулетата и че трябва да пестят малкото патрони, които имат още в пушките и патрондашите си.
— И гледайте да не ви улучат — предупреди Хенри. — Те стрелят със стари мускети и аркебузи, които пробиват дупки колкото счупени чинии.
След един час бе изстрелян и сетният патрон, с изключение на няколкото в автоматичния пистолет на Франсис, и падината отговаряше с мълчание на безредната стрелба на кару. Хосе Манчено пръв се сети какво е станало. Той пропълзя предпазливо до ръба на вдлъбнатината, за да се увери, че е прав, и даде знак на другите кару да дойдат, понеже обсадените са изчерпали бойните си припаси.
— Чудесно ви хванахме, сеньори! — тържествуващо подхвърли той на защитниците в падината и от всички страни на ръба гръмна кикотът на кару. Но промяната в положението, която настъпи в следващия миг, ги изненада като внезапна промяна на сцените в някоя пантомима. С диви крясъци на ужас кару се обърнаха в бягство. Объркването и страхът им бяха толкова големи, че много от тях захвърлиха своите мускети и мачете.
— Все пак аз ще ти тегля куршума, сеньор лешояд — любезно обеща Франсис на Манчено и в същото време насочи срещу него пистолета си.
Той се прицели в бягащия Манчено, но промени решението си и не дръпна спусъка.
— Останали са ми три куршума — обясни той на Хенри с тон на извинение. — А в тази страна човек никога не знае кога най-много ще му дотрябват три куршума, „за мен това е проверено и несъмнено, несъмнено“.
— Вижте! — извика пеонът и им посочи баща си и далечния планински склон. — Ето кое ги накара да избягат. Те знаят колко опасни са свещените тайни на маите.
Старият жрец прехвърляше възлите на пискюла в унес, който почти не се отличаваше от транс, и втренчено гледаше далечния склон, където близо една до друга припламваха две ярки светлинки.
— Всеки би могъл да го направи с две огледалца в ръцете — забеляза Хенри.
— Това са очите на Чиа — повтори пеонът. — Нали чухте баща ми да казва, че така пише във възлите. „Чакай в стъпките на бога да блеснат очите на Чиа.“