С падането му въжето се опъна и дръпна Хенри толкова рязко, че от внезапно стегнатите му гърди неволно се изтръгна стон. Хенри бавно се измъкваше от пясъка, който не искаше да го пусне и с високи жвакащи звуци затваряше бездните си под него. Но когато Хенри изскочи на повърхността, камъкът толкова натежа, че той се стрелна през покритата с кора ивица и се озова точно под служещото за макара дърво в същия миг, когато камъкът тупна до самия него.
Когато хвърлиха края на въжето на Франсис, над плаващия пясък се виждаха само главата, ръцете и крайчецът на рамената му. А когато и той застана до тях на tierra firma19 и се закани с юмрук на пясъка, който насмалко не му взе живота. Леонсия и Хенри се присъединиха към присмеха му. И милиарди духове им отвърнаха с присмех, и целият въздух около тях зашепна от невидими совалки, които тъчеха злобни подигравки.
ГЛАВА XIV
— Не може да сме на милион мили от мястото — рече Хенри, когато тримата спряха в подножието на висока стръмна канара. — Ако е още по-нататък, тогава пътят води право през канарата и понеже не можем да се покатерим на нея, а за да я заобиколим, ако съдим по размерите й, трябва да изминем много мили, би трябвало източникът на тия светлинки да е точно тука.
— Ами не може ли да е бил човек с огледалца? — предположи Леонсия.
— Най-вероятно е някакво природно явление — отговори Франсис. — Аз станах решителен поддръжник на природните явления след тия пеещи пясъци.
Леонсия, която случайно плъзна погледа си по-нататък по канарата, изведнъж се стъписа и извика:
— Вижте!
Очите им проследиха нейните и се заковаха на същата точка. Това, което видяха, не беше припламвате, а непрекъснат поток от бяла, светлина, която блестеше и жареше като слънцето. Двамата мъже се закатериха към основите на канарата и по гъстата растителност заключиха, че тука от много години не е стъпвал човешки крак. Запъхтени от усилията, те излязоха от гъстака на открито място, където скорошно срутване бе турило край на всякакъв растителен живот.
Леонсия плесна с ръце. Нямаше нужда нищо да посочва. Тридесет фута по-нагоре, на отвесната страна на канарата, имаше две огромни очи. И двете бяха широки по цял разтег и повърхността им беше покрита с някакво бяло, пречупващо светлината вещество.
— Очите на Чиа! — възкликна девойката!
Хенри се почеса по врата, изненадан от някакъв спомен.
— Аз съм почти сигурен, че мога да ви кажа от какво са направени — заговори той. — Никога още не съм го виждал, но съм чувал тукашни кореняци да говорят за това нещо. То е стар фокус на маите. Франсис, залагам моя дял от съкровището срещу продупчено десетаче, че мога да ти кажа какво е туй, дето отразява светлината.
— Дадено! — възкликна Франсис. — Човек трябва да е глупак, за да не приеме такъв облог, дори ако става дума за таблицата за умножение. Вероятност да спечелиш милиони долари, а пък ако загубиш, ще е само едно негодно десетаче! Бих се обзаложил дори, че две по две прави пет, с надеждата, че по някакво чудо може да изляза прав. Казвай! Какво е то? Приемам облога.
— Миди — усмихна се Хенри. — Черупки, от миди или по-правилно от бисерни миди. Това е седеф, майсторски подреден и споен в мозайка, която дава непрекъсната отразяваща площ. Сега трябва да докажеш, че не съм прав. Хайде, качи се и виж!
Под очите, на протежение от двадесетина фута надолу, имаше странна триъгълна издатина. Тя беше нещо като израстък на канарата. Върхът й стигаше на една крачка от разстоянието между двете очи. Грапавините на повърхността и котешката пъргавина на Франсис му помогнаха да се изкачи до началото на издатината. Оттам, по самия й ръб, пътят стана по-лесен. Обаче едно падане от двадесет и пет фута височина и счупена ръка или крак на такова безлюдно място не предполагаше особено приятни изгледи и затова, карайки очите на Хенри, неволно да заблестят, Леонсия извика:
— Ах, моля ви се, внимавайте, Франсис!
Стъпил на върха на триъгълника, Франсис загледа ту едното, ту другото око. Сетне измъкна ловджийския си нож и зачовърка дясното.
— Да беше тука, почтеният старец щеше да припадне от такова светотатство — забеляза Хенри.
— Печелиш продупченото десетаче — викна Франсис и в същото време пусна в протегнатата ръка на Хенри изчопленото парченце.
Това наистина беше седеф, гладка плочка, изрязана с определената цел, слепена с много други плочки, да образува окото.