— Струва ми се, че бих могъл да ударя някой папагал или маймуна, или нещо друго — обясни той и продължи да разглежда през увеличаващия дванадесет пъти цайсов бинокъл обраслия с гъста растителност бряг на половин миля от тях.
— Най-вероятното е, сър, да ви ухапе някоя лабари, това е тукашна змия, чиято отрова е смъртоносна — усмихна се мелезът, капитан и собственик на „Анхелика“, който бе наследил дарба за езици от майка си, родена на остров Ямайка.
Но нищо не можеше да задържи Франсис, защото в този миг в бинокъла му на среден план се появя първо една бяла хасиенда, после, на брега, облечена в бяло женска фигура, а след това той видя, че и тя разучава и него, и шхуната с бинокъл.
— Спуснете лодката, капитане — заповяда той. — Кой живее там? … Бели хора ли са?
— Семейството на Енрико Солано, сър — отговори капитанът. — Само да ги знаете: надути благородници от стар испански род, притежават всичко, каквото виждате от морето до Кордилерите и половината от лагуната Чирики. Много са бедни, невероятно богати… но само с камънаци… а пък горделиви и пиперлии като люти чушки!
Когато Франсис потегли с мъничката лодчица към брега, будният поглед на капитана откри, че младежът не се е погрижил да вземе нито бойна, нито ловна пушка за предполагаемия папагал или маймуна. А след това очите му различиха на тъмния фон на джунглите облечената в бяло женска фигура.
Франсис гребеше направо към брега, покрит с бял коралов пясък, и не смееше да погледне през рамо, за Да се увери дали жената е там, или е изчезнала. Беше му хрумнало напълно естественото за всеки здрав млад мъж желание да се запознае с тази селска девойка, по-правилно казано — полудива бяла жена или, в най-добрия случай, дълбока провинциалистка, с която би могъл да се позабавлява и посмее, докато затишието държи „Анхелика“ закована на място. Когато лодката застърга по дъното, той скочи на брега и я издърпа със силната си ръка достатъчно високо на пясъка, за да се задържи там от собствената си тежест. След това се обърна. Брегът бе пуст до самите джунгли. Франсис самоуверено закрачи напред. „Всеки пътник, попаднал на непознат бряг, има право да потърси местни жители, за да ги попита за пътя“ — това бе мисълта, която прилагаше на дело.
И на Франсис, предвкусвал само няколко мига развлечение, бяха предложени развлечения, които надминаваха най-необузданите му надежди. Жената, която вече бе благоволила да се мерне пред неговия взор и която беше преценил като жена-дете — зряла и добре развита, но все пак повече дете, — изскочи от зеления гъстак на джунглата също като скрит в кутийка палячо на пружина и с двете си ръце го хвана над лакътя. Стремителността и силата, с която се вкопчи в него, го изненадаха. Франсис смъкна шапката със свободната си ръка и се поклони на непознатата с невъзмутимостта на един Морган, възпитан в Ню Йорк и научен да не се изненадва от нищо, но трепна от нова изненада, или от няколко наведнъж. Трепна не само от хубостта й на светла брюнетка, която го порази като силен удар, но и от нейния пронизващ, изпълнен с непоколебима решителност поглед. Започна дори да му се струва, че трябва да я познава. Доколкото му беше известно от опит, непознати не се гледат така.
Ръцете й започнаха да го дърпат и девойката възбудено пошепна:
— Бързо! Вървете след мен!
За миг той се възпротиви. Тя го разтърси, обзета от нетърпение, и се помъчи да го притегли и поведе след себе си. Франсис предположи, че това е някаква необикновена игра, в каквато човек може да бъде въвлечен по крайбрежието на Централна Америка, и я последва с усмивка, без да е съвсем сигурен дали върви доброволно, или се оставя да бъде стремително дърпан от нея в джунглата.
— Правете, каквото правя аз — хвърли му тя поглед през рамо, като го водеше вече, сложила само едната си ръка в неговата.
Той се усмихна и се подчини: пълзеше, когато тя пълзеше, превиваше се одве, когато тя се превиваше, а във въображението му проблясваха спомени за Джон Смит и Покахонтас1.
Внезапно тя го спря, седна на земята, дръпна го с ръка да седне до нея, след това го пусна, притисна ръката си до сърцето и задъхано промълви:
— Слава богу! О, милостива дево Марийо!
Той направи същото (така му беше заповядала самата тя и такива, изглежда, бяха правилата на играта) и с усмивка притисна ръката си до сърцето, макар и да не призова нито господа, нито дева Мария.
— Не можете ли да бъдете сериозен? — сопна му се девойката, когато забеляза това.
1