Когато Филип за първи път разтвори у нас чантичката си с тоалетни принадлежности, студена пот изби по челото ми.
— Трябва да увелича застраховката за къщата — измърморих аз уплашено при вида на колекцията му «Кларинс» и сребърния му комплект принадлежности за бръснене.
С времето, признавам, че това стана благодарение на влиянието и съветите на Филип, аз също драстично увеличих стойността на гардероба и козметичното си снаряжение. Казвам ви, никоя жена не би издържала дълго да се изтяга до любимия си в мраморна вана и да гледа как той пени по лицето си мус за почистване от 160 марки, докато тя самата отстранява остатъците от грима с тривка без сапун.
Откакто познавам Филип, пред мен се откри съвсем новият свят на шопинга[29], покрай който досега само бях минавала, без изобщо да подозирам за съществуването му. Въпреки това продължавам с кеф да се мушкам в магазините Н&М, където на бърза ръка пазарувам към две кила дрешки. Да, не съм забравила да си доставям щастие от обикновените и прости неща в живота. Нямам нищо против и картофената супа от консерва, бифтек, който купувам от гърците за 13,90 марки, както и пържените картофи с кетчуп и майонеза. Единственото, което не мога вече да понасям, е опаковано в пликчета и предварително настъргано сирене пармеджано.
Намирам обаче, че аз също съм обогатила живота на Филип. В жилището му например доста си поиграх, докато поставя гирлянди от лампички, както и разни пъстри украси, та да го направя малко по-уютно. Между кухнята и коридора провесих завеса от стъклени перлички в розово и синьо, която според разбиранията ми създава интересен контраст с металния блясък на иноксовата кухня «Бултхаут». Каква бе изненадата за Филип, когато една вечер след работа се върна у дома!
Той не умее винаги да показва радостта такава, каквато тя е всъщност, но съм убедена, че някъде в дълбочините сърцето му на юрист все пак бе покъртено, задето най-после се е намерил някой, който да внесе малко цвят в еднообразния му живот. Ако и това да не е бил най-любимият му цвят.
Спалнята на Филип — голи стени с цвят на варовик, бяло легло, бели сатенени чаршафи — гледката носи уют само защото все ще се намери моя дреха, която да е метната на земята, защото възглавничката ми за гушкане е слънчево жълта и защото поне веднъж месечно подарявам на Филип по едно плюшено животинче.
— Трябва да си много радостен, защото преди да се появя аз, ти си живееше като в черно-бял филм — казах му веднъж.
— Да, и освен това беше ням — гласеше отговорът. Вярно е, че много приказвам. Но причината е, че имам много за казване.
Ако мълча, обикновено то е в ситуации, които изискват задължително общуване и комуникацията спада към добрия тон. Постепенно нещата се пооправиха, но отначало обкръжението на Филип ми създаваше доста проблеми. Когато видя лица, които са ми познати от телевизията, аз съм склонна да ги зяпам втренчено, но не и да ги заговарям. Постъпвам така, както съм научена от телевизора. Когато си пусна RTL, не казвам: «Добър ден, Саша Хен, колко съм радостна да се запозная с вас.» Не, гледам и мълча. Между другото доста съм разочарована от това как реалността променя хората.
Тил Швайгер: висок, колкото съм и аз!
Фероника Ферес: пълна глупачка!
Катя Рийман: има излъчването на нож за хляб!
Йоханес Кернер: същият дебелак, какъвто е и по телевизията!
Хапе Керкелинг: склонна към напълняване и плаха — една от нас!
Въпреки че себе си не бих нарекла плаха. Просто не съм свикнала винаги да правя добро впечатление. Стягам се, ако и впечатлението, което трябва да направя, да няма значение за мен, а за Филип, тъй като при такива събирания той е този, който се бори за престиж, а не аз. Не върви да ръся неподходящи забележки или пък солени шегички за сметка на другите — изцяло мой специалитет, — защото бих уплашила клиентите му. Затова в повечето случаи по-пикантната лексика обикновено ми засяда на гърлото и там се превръща в кълбо, спъващо всякакви разговори.
И ако все пак се осмеля да кажа нещо, всеки път с огромно неудоволствие си спомням за едно раздаване на награди за видео, където се поставих в рядко неудобна ситуация.
Малка групичка, в която за голямо съжаление бях и аз, се бяхме струпали около жената на Михаел Шумахер. Тя разказваше как мъжът й продължавал съвсем лудешката и спонтанно да й носи цветя. Вероятно става дума за ония безсмислени букети, които му се налага да стиска в ръка, докато го награждават, помислих си аз, но съвсем мъдро не казах нищо. Вместо това взех повод от думите на Корина Шумахер, за да разкажа следния виц: «Една жена казала на приятелката си: „Мъжът ми днес ми донесе цветя. Довечера пак ще трябва да си разтварям краката.“ А приятелката й попитала: „Защо, нямате ли ваза?“»