— Страшна смешка, глупако.
— Изобщо не го казвам като смешка.
По този или по подобен начин протичаха разговорите, отнасящи се до нашето бъдеще с деца. И двамата не бяхме истински против, но и не бяхме истински за това да имаме деца.
Познавам жени, които след раждането на първото си дете мутират към обществено непоносими майчища. Които натоварват бездетните си приятелки с разговори за стомашни разстройства, несъобразени с екологията играчки или пък лошо зараснали разрези на перинеума. Те престават да се гримират, да си бръснат краката или пък да ходят редовно на фризьор, защото не са вече жени, а майки. По време на телефонни разговори започват изведнъж така силно да крещят «Еееее! Дайййгонамамааа! Веднагааа!», та чак да ти спукат тъпанчето.
Но има и други примери. Например моята вече спомената приятелка от детството Кати, която заедно с възпитанието на детето намираше време и да изневерява на съпруга си. Изключителна жена.
Или пък Патриция, нашата чистачка в «Царството небесно». Тя работи при нас само за да може да си позволи момиче по програмата Au-pair за близнаците си, които шеговито нарича Елмекс и Аронал[42].
А това, че мъжът я напусна точно заради едно такова момиче от програмата Au-pair, си беше истинско нещастие. Но пък в противовес могат да се намерят други ободряващи примери. Бих могла да посъветвам всяка една жена: вземи си момиче от програмата Au-pair. Само не от Скандинавия. Те са блондинки, упорити са и застрашават всяка връзка. Лично аз бих се постарала да намеря някое пуберче англичанче. Във Великобритания момичетата изглеждат като Сара Фъргюсън или кралицата. Никой не би те напуснал заради такава жена.
Когато в средата на април казах на Филип, че е възможно да съм бременна, отначало сякаш го удари гръм. Седна до масата в кухнята и дълго време нищо не каза. Бях леко разочарована, тъй като от най-ранно детство си представях по друг начин реакцията за моята бременност. Откакто гледах «Сиси — момичешките години на една кралица», нося в сърцето си ясна представа как трябва да изглежда този момент:
Как младата кралица влита в работния кабинет на своето величество, облечена в дълга, шумяща роба и прекъсвайки важен разговор, бързо казва:
— Хей, Франц, трябва спешно да говорим!
Министрите напускат на секундата. А Франц Йозеф, императорът на Австрия, казва:
— Кажи, Сиси, какво толкова се е случило?
Тя се спуска връз него, обвива ръце около врата му и извиква:
— Францко, ще си имаме бебенце!
Той я вдига във въздуха, целува я и шепти:
— Моля? Така ли, Сиси! О, аз съм тъй щастлив, тъй неимоверно щастлив!
Вероятно Филип не е гледал този филм или пък не го е възприел като пример за подражание. Каза само:
— Какво стана с твоята диафрагма?
— Май нещо не е наред.
Той ме погледна и сви лицето си в гримаса, сякаш бе направено от тесто за пици.
— Не се ли радваш? — попитах го аз обидено.
— Още не съм сигурен какво изпитвам. А ти радваш ли се?
Честно казано, аз също не бях сигурна радвам ли се, или не, но реших, че е по-разумно да запазя за себе си колебанията и да дам по-дипломатичен отговор:
— Не мога да се радвам самостоятелно и независимо от теб. Ако не искаш детето, тогава няма да има дете.
Драматична формулировка, но пък пасваща към ситуацията. Щом първата ми бременност не може да започне като при Сиси, то поне нека бъде достойна за филм. Няма нищо по-омразно от вълнуващите, съдбоносни моменти в живота на човек, при които той след това да не може да се сети какво точно е казал. Разбира се, и за секунда не съм мислила, че мога да махна детето. Бременна след трийсетте, и то от обичан и при това добре печелещ мъж със сигурна професия. Не, това дете — вече почти го усещах как ме рита отвътре по корема — със сигурност ще се яви на белия свят. И аз според излишната, но все пак съществуваща традиция в семейство Бюлов, ще го кръстя с име, започващо с П. Паулине фон Бюлов? Петер? Памела? Патрик? Пичкатилелина? Хихихи.
— Ще махнеш нашето дете? — Филип ме погледна обезкуражено.
— Не — отвърнах аз. И се разплаках.
След това всичко тръгна като на кино. Филип ме прегърна, изтри сълзите ми, погали корема ми и попита дали не бих искала да си сложа краката нависоко.
В този момент вече съжалявах, че бременността трае само девет месеца. Прекрасно състояние. Ядеш, каквото ти се иска, тъй като фигурата ти и бездруго ще се развали. Прощава ти се всяка промяна в настроението, изпълняна ти се всяко едно желание. Имаш нужда от непрекъснато съчувствие, постоянно внимание, правят ти с часове масажи на краката и гърба, можеш да изгледаш на видео всичките филми на «Дисни» и при това да ревеш по време на прожекциите, без някой да те погледне накриво. Все пак причината е в хормоните.