Ами да, няма какво да се чудя. Хубавото при мен е, че тъй като съм мъничка, мога да се свия и да заспя на всяко едно място. Събирам се в най-тесните пространства и на всяко двуместно канапе. Но това, че мога да легна навсякъде, не означава автоматично, че навсякъде мога да спя добре.
В този момент например лежа, цялата пронизвана от болки, на задната седалка на колата си. Завита от едното крайче с късичката плажна кърпа. Главата ми неразумно е положена върху найлонов плик с книги. Затова пък Марпъл удобно се е настанила на краката ми и предимството от това е, че вече не чувствам краката си. Защото, ако ги чувствах, със сигурност щяха и те да ме болят.
Бавно започвам да си припомням последните часове на отминалата нощ. Подкарах небесносиния си спайдър и спрях на паркинга пред една кръчма в Кампен[43], сложих червило на устните си, туш на миглите и съпроводена от Марпъл нахлух вътре, за да отпразнувам рождения си ден. Не бях заговорена от стотици добре изглеждащи мъже, което ме натъжи, но благодарение на напълно изчезналото ми самочувствие липсата на внимание не ме нарани особено дълбоко.
Едва някъде към два часа през нощта видях познато лице: жената на Юлиус Шмит. Как ли се казваше? Ренате? Петра? Моника? Наблюдавах я, без да се набивам на очи. Изглеждаше точно като онзи тип жени, чиито малки имена никога не можеш да запомниш. Горката. За няколко секунди сякаш погледите ни се срещнаха. Стори ми се, че би и се искало да дойде при мен и да изплаче мъката си. Но на мен изобщо не ми беше до това. При цялата ми женска солидарност все някога трябва да се сложи край. Точно исках да се обърна и демонстративно да се загледам навън през прозореца, когато тя се обърна и се загледа навън през прозореца. Не ме беше познала. Какво нахалство! А така ми се щеше да ида и да й кажа, че не ми пука за нея и че дори не мога да си спомня как беше малкото й име.
Но така, както изглеждаше, беше ясно, че се чувства достатъчно зле и без опитите да я унижавам. Стори ми се невероятно самотна. Сигурно също толкова, колкото и аз. Пиеше джин с тоник, също както и аз. От време на време отиваше до дансинга. Сама. Тази дебеличка дама с голям нос, която толкова много приличаше на мъжа си, който щеше да започне нов живот. Без нея.
С пълно себеотдаване танцува на песен на Глория Гейнър, която пленява всички страдащи жени. А тези, които припяват най-високо, са от най-самотните. Аз не танцувах, но тихичко припявах:
Платих си сметката.
Когато си тръгвах, тя продължаваше да танцува. Ренате, Петра или Моника Шмит. Жена, чието малко име никога не можеш да запомниш и чиято фамилия принадлежи на съпруга й.
Домъчня ми и за двете ни.
Върнах се в колата, положих глава на пластмасовото пликче с книги, а ръката си върху набръчканата козина на мис Марпъл. И заспах.
13:55
— Това е телефонният секретар на Ингеборг Химелрайх. Ако ми оставите съобщение, ще ви се обадя обратно. Пиийп.
— Ибо, аз съм Кукличката. Жалко, че не се обаждаш. Опитах в «Царството небесно», но знам, че не си там, щото днес не ти е ред. Исках да ти кажа, че сега тръгвам за Хамбург. Още съм на Зюлт и смятам да се кача на първия автовлак. Обаждам се от телефонна кабина на гарата, тъй като картата на мобилния ми е празна. Можем ли днес привечер да се видим? Тогава най-после ще ти разкажа какво точно се случи. Ще ти се обадя веднага, щом вляза в Хамбург. Чао, до скоро.
До гуша ми дойде вече от начини за отклоняване на вниманието. Не върви. Ще се прибера вкъщи и ще се отдам на класическата форма на преодоляване на страданието: вино, жени и песни. На терасата ще изпия едно леденостудено «гави ди гави». Ще излея пред любимата си жена Ингеборг всичките си душевни мъки. Тихо съпътствана от «The only one» на Лайонел Ричи. Глас като топъл ванилов сос.
И едва когато Ибо узнае цялата жестока истина, аз ще избухна в сълзи и дълго ще плача. А тя бавно ще ме гали по главата, ще прояви пълно разбиране и надявам се накрая да каже нещо от рода на:
«Сега вече мога да ти призная, че Филип още от самото начало нещо не ми харесваше.»
Или: «Трябва да имаш милост към него, Кукличке, та този мъж съсипа живота си.»
Или: «Сега престани да ревеш, защото трябва да се съсредоточим към най-главното: отмъщението.»