Роджър Зелазни
Сърцето на гробищата
Танцуваха:
— на Купона на века, на Купона на хилядолетието, на Купона на Купоните;
— освен според календара — и наистина;
— и той искаше да я смаже, да я разкъса на парчета… Мур всъщност изобщо не виждаше павилиона, където танцуваха, нито пък гледаше към стотиците безлики сенки, които се плъзгаха около тях. Не обръщаше особено внимание на плаващите кълба от цветна светлина, които се носеха над тях и зад тях.
Възприемаше това, без обаче да усети и лъх от пустота от онази вечнозелена реликва от минали Коледи, която се въртеше на яркия си пиедестал насред стаята и сипеше огнеустойчиви иглици и традиции днес, шест дни след събитието.
Всичко беше отвлечено и свободно, носеше се и отминаваше…
Само след секунди щеше да настъпи Двехилядната.
Леота (родена Лилит) се облягаше на лъка на ръката му като трепкаща стрела и на него му се искаше да я прекърши или да я пусне да лети (незнайно къде), да я пречупи и осакати, да накара онова самадхи, късогледство, или каквото беше там, да изчезне от зеленикавите й очи. И всеки път горе-долу в такъв момент тя се навеждаше към него и прошепваше нещичко в ухото му — нещичко на френски, езика, който той още не говореше. Тя обаче следваше непохватните му стъпки така съвършено, затова не беше чудно, като му се струваше, че му чете мислите чрез чиста кинестезия.
Още по-лошо ставаше, когато и дъхът й парнеше врата му с влажния си полъх, който се плъзваше надолу под сакото му като зараза. Тогава той смънкваше „c’est vrai“1, „да му се не види“ или и двете и се опитваше да смаже девствената й белота (покрита с черни паяжини) и тя отново се превръщаше в стрела. Но танцуваха заедно — за него това беше решително подобрение от миналата година, а за нея — от вчера.
Двехилядната година почти беше настъпила. Сега…
Музиката се разцепи на две и пак се срасна. Глобусите изригнаха дневна светлина. Той си спомни, че със старо познанство не бива да си играеш.
Едва се сдържа да не се изкикоти, но след миг светлините блеснаха и той изведнъж се оказа зает.
Един глас изговори в ухото му — във всички уши:
— Настъпи Двехилядната. Честита Нова година!
И той я смачка.
На никого не му пукаше за „Таймс скуеър“. Тълпите на „Таймс“ гледаха Купона на набързо издигнат екран с размерите на футболно игрище. Точно в този миг кибиците се забавляваха с негатива на едрите планове на двойките по дансинга. Може би точно в този миг, реши Мур, самите те представляват потресаващо смешна гледка, сервирана преди онова изобилно традиционно презокеанско блюдо. Много беше вероятно, като се има предвид коя е партньорката му.
Но не му пукаше дали му се смеят. Вече беше стигнал твърде далече, за да му пука.
— Обичам те — прошепна той безмълвно. (Използваше мисловни сигнали, за да предизвика отговор, и това по някакъв начин го правеше малко по-щастлив.) После светлините примигнаха като светулки; той пак си спомни за старото познанство. Виелица от стотици разбити дъги се разсипа над двойките; бавно топящи се спирали от конфети се рееха в светлините и се разтваряха във въздуха, докато се стелеха над танцуващите; рошави изображения на китайски хвърчила във формата на дракони плуваха над тях и се хилеха сред бурята.
Отново затанцуваха и той й зададе същия въпрос, който й беше задал и миналата година:
— Не можем ли да се скрием някъде сами — само за малко?
Тя едва потисна прозявката си.
— Не. Вече ми писна. След половин час си тръгвам.
Ако гласовете могат да са плътни и гърлени, то нейният преливаше от гърлото й. Гърлото й беше златно — с добър слънчев тен.
— Тогава да си поприказваме в някоя от малките трапезарии.
Първобитният Мур, прекарал по-голямата част от живота си, задрямал нейде в мозъка на цивилизования Мур, се надигна леко и изръмжа.
Цивилизованият Мур му сложи намордник — не искаше онзи да развали всичко.
— Кога ще те видя пак? — попита навъсено.
— Може би в Деня на свети Базил — прошепна тя. — Тогава е Liberté, Egalité, Fraternité Fête Nue2.
— Къде?
— Под купола на Новия Версай в девет. Ако искаш покана, ще се погрижа да я получиш.
— Искам!
(„Тя те накара да й се молиш!“ — изръмжа първобитният Мур.)
— Много добре, ще я получиш през май.
— Сега няма ли да ми отделиш един-два дена?
Поклати глава — синьо-русата й грива изгори лицето му.
— Времето ми е твърде скъпо — прошепна тя с пародиен патос. — А и дните на Купоните край нямат. Искаш да отрежа години от живота си и да ти ги поднеса.
— Точно така.
— Много искаш… — усмихна се тя.