— Кажи ми какво ще прави гордият й татко. Ще й напише сонетен венец или ще й измисля механични играчки?
— Нито едно от двете. Той изобщо няма да научи. Ще спи до пролетта, а аз няма. И тя не бива да научи никога.
— Още по-зле.
— Защо? Обяснете, моля ви!
— Защото за по-малко от два месеца по часовника на Каймака тя ще стане жена — при това, смея да кажа, красива жена, защото ще може да си позволи да е красива.
— Разбира се.
— И като дъщеря на член тя ще заема привилегировано място сред кандидатите за Каймака.
— Тя може да не иска.
— Само онези, които не могат да го постигнат, разправят такива работи. Не, ще иска. Всеки иска. И ако красотата й е постигната по хирургичен път, май в този случай ще трябва да променя едно от правилата си. Ще я прослушам и ще я приема в Каймака. Тя ще срещне много интересни хора — поети, инженери, майка си…
— Не! Ще й кажа, но няма да позволя това да се случи!
— Аха! Кажи ми: твоят страх от кръвосмешение на страха ти от конкуренция ли се основава или е обратното?
— Моля ви! Защо ми говорите тези ужасни неща?
— Защото за беда ти си нещо, което не мога да си позволя да държа повече тук. Дълго време беше прекрасен символ, но удоволствията ти вече не са олимпийски. Това твоето е подхлъзване в баналното. Показваш, че боговете са по-малко изтънчени и от учениците — че могат да станат жертва на биологията, въпреки че имаме подръка цял океан медицински съюзници. Принцесо, в очите на света вие сте моя дъщеря, защото Каймакът — това съм аз. Така че се вслушай в майчиния съвет и се оттегли. Не се опитвай да подновиш членството си. Първо се омъжи, после поспи няколко месеца — до пролетта, когато срокът ти изтича. Спи си спокойно в бункера, докато мине горе-долу година. Ние ще си поиграем с романтичните страни на твоето оттегляне. Изчакай година — две и роди дъщеря си. Студеният сън няма с нищо да й навреди — имало е и други подобни случаи. Ако не се съгласиш, майчината присъда е да бъдеш изгонена още сега.
— Не можете!
— Прочети си договора.
— Но защо трябва някой да разбира?
— Ти, глупава кукличке! — ацетиленът избухна. — Наблюденията ти над външния свят са фрагментарни и изключително подбрани — поне от шейсет години насам! Всяка медия в света наблюдава почти всяка крачка на всеки член на Каймака от мига, в който се надигне в бункера, до мига, в който се пъхне обратно там след последния Купон. Сега папараците и новинарските хрътки имат в арсенала си повече джунджурии и джаджи, отколкото шарените косми по главата ти! Не можем да крием дъщеря ти цял живот, така че няма и да се опитваме. И без това ще имаме достатъчно грижи на главата, ако решиш да не раждаш — но мисля, че бихме могли да подкупим и да упоим собствените си служители, колкото и да не ни се иска. Ето защо те призовавам да вземеш решение.
— Съжалявам.
— И аз — отговори доайената.
Момичето стана.
Когато си тръгваше, й се стори, че отнякъде чува скимтене на порцеланово кученце.
Зад грижливо подкастрения градински плет по един нарочно неравен хълм се спускаше незастланата пътека, която лъкатушеше като импулсивна река през буйни гъсталаци от форзиция, които те гъделичкат по врата, покрай високи острови от гъста смрадлика и сегиз-тогиз покрай трепкащите клони на някое гинко, и се виеше под чайките в небето, докато си мечтаеше за летящ високо горе археоптерикс, който да се гмурне в сърцето й; може би са нужни триста метра завои, за да се превъзмогнат сто и двайсетте метра планирана пустош, разделяща градините на Залата на съня от изкуствените развалини, ширнали се на половин хълмист хектар, тук-таме изпъстрени с оформящи се люлякови джунгли, а другаде — с камбаните на големи вълни, които отначало скриват, а после отвеждат окото към разрушени фронтони, разбити фризове, изправени колони с отчупени върхове, после — повалени колони, после — статуи без лица и без ръце и най-накрая — привидно случайно разположени купчини отломки между тях; сега пътеката, по която стигнаха дотук, преминава в делта и най-накрая се губи там, където приливът на времето изтрива онова memento morí, което отначало сякаш внушават развалините, като временен ентазис5 в очите на човека от Каймака, така че той да може да ги погледне и да каже:
— Аз съм по-стар от това.
А пък спътничката му да отвърне:
— Някоя година пак ще минем оттук и всичко това няма да го има. — (Макар че този път тя не го каза.) И да се чувстват по-щастливи от това, че се чувстват по-малко смъртни; да минат сред камънака както този път и да стигнат до мястото, където един варварски разрушен Пан се хили сред пресъхнал шадраван. Там се вижда нова пътека, този път непланирана и прокарана едва наскоро, където тревата жълтее под краката им и минаващите трябва да вървят в индийска нишка, защото тя минава между шипкови храсталаци и стига до стария порутен зид, който те обикновено прескачат като командоси, за да стигнат до около километър дълъг пустинен плаж покрай заливче, където пясъкът не е толкова чист, колкото на градските плажове — тях, общо взето, ги пресяват през три дена, — но там сянката по свой начин е също толкова силна, колкото и слънчевата светлина, а навътре в морето има плоски скали, на които можеш да седнеш и да размишляваш.
5
Ентазис, ентаза (арх.) — почти неуловимо издуване, удебеляване на колона към средната й част. — Б.пр.