— Започва да те домързява — отбеляза той, ритна обувките си настрана и зарови пръсти в хладния пясък. — Не можа да се изкатериш.
— Домързява ме — съгласи се тя.
Хвърлиха робите си и се приближиха към края на водата.
— Не ме бутай!
— Хайде. Да видим кой по-бързо ще стигне до скалите. Този път спечели той — като никога.
Плискаха се в скута на Атлантика — биха могли да бъдат двама къпещи се къде ли не, кога ли не.
— Мога да остана тук вечно.
— Нощем става студено, а ако извие силна буря, току-виж си пипнала някоя настинка или те отмъкне навътре.
— Исках да кажа — поправи се тя, — ако винаги можеше да е така, както е сега.
— Verweile doch, du bist so schöen6 — спомни си той. — Фауст е изгубил облог по този начин, спомняш ли си? И със спящия е същото. Унгер ме накара пак да започна да чета… Хей! Какво става?
— Нищо!
— Май нещо не е наред, момиченце. Дори и аз го виждам.
— Е, и какво?
— Много, това е. Кажи ми какво става.
Ръката й мина над тесния канал между скалите им и намери неговата. Той се претърколи настрани и се загледа в мократа й сатенена коса и залепналите мигли, в пустините с трапчинки на бузите й и в кървавия оазис на устата й. Тя стисна ръката му.
— Хайде да останем тук завинаги — въпреки студа и въпреки че може да ни отнесе.
— Да не искаш да кажеш, че…
— Можем да слезем на тази спирка.
— Предполагам. Но…
— Но сега ти харесва? Голямата шарада ти харесва? Той извърна глава.
— Мисля, че беше прав — обади се тя. — Онази нощ преди много-много години.
— Коя нощ?
— Онази нощ, когато каза, че всичко е шега — че ние сме последните живи хора на Земята и ни разиграват машини, управлявани от нечовеци, които ни наблюдават по непонятни причини. Какво сме ние освен вълни в осцилоскоп? Писна ми да бъда експонат!
Той продължаваше да се взира в морето.
— Аз вече доста се привързах към Каймака — най-сетне се обади той. — Отначало изпитвах смесени чувства. Но преди няколко седмици… години посетих предприятието, в което навремето работех. Беше… по-различно. По-голямо. По-добре управлявано. Но всъщност имаше и нещо друго. Не само че беше пълно с неща, за които преди петдесет-шейсет години изобщо нямаше да се сетя. Докато бях там, изпитах странно чувство. Бях с един от директорите по производството, с един малък бърборко на име Тенг, който дрънкаше ли, дрънкаше по-зле и от Унгер, а аз само зяпах онези тандем-резервоари и редове от машини, израсли вътре в черупката на онази стара сграда — като в утроба, един вид, — и изведнъж усетих, че някой ден нещо ще се роди, ще се роди от стомана, пластмаса и танцуващи електрони в едно такова безупречно чисто място, дето не вижда слънце — и то ще е толкова прекрасно, че искам да съм там, за да го видя. Не мога да го удостоя с името „мистично преживяване“ или нещо такова. Просто някакво чувство. Но ако онзи миг можеше да трае вечно… Както и да е — Каймакът е моят билет за представлението, което искам да видя.
— Мили — рече му тя, — онова, което пълни сърцето, са очакването и споменът — никога онова, което усещаш в момента.
— Може би си права…
Той стисна ръката й по-силно, а тунелът между очите им се скъси. Той се наведе над водата и изтри с целувка кръвта от устните й.
— Verweile doch…
— … Du bist so schöen…
Това беше Купонът — край на всички Купони. Изненадващото съобщение на Алвин Мур и Леота Матилда Мейсън порази коледното тържество на Каймака като най-голямото събитие на сезона. След пространната вечеря и размяната на лъскави, скъпи дреболии светлините помръкнаха. Огромната коледна елха най-горе върху прозрачния покрив сияеше като сгъстена галактика през капчиците стопен сняг по стъклото.
Часовниците в цял Лондон сочеха девет.
— Женени на Коледа, разведени в Дванайсета нощ — обади се някой в мрака.
— Какво смятат да направят за бис? — прошепна друг.
Разнесе се кикот, а след него — няколко фалшиво изпети коледни песни, фоновите случайни познанства вероятно се бяха задействали.