— Значи Каймакът трябва да го уреди?
— Certainement4. Това е бизнес и Купоните не излизат евтино. Но тогава ти сам си част от Каймака — притежаването на акции е едно от изискванията за членство, — а ние сме ограничена корпорация и изплащаме високи дивиденти. Основният ти капитал ще нараства. Ако те приемат, включиш се и напуснеш дори след един обективен месец, всъщност ще са изминали вече някъде около двайсет години. Ще си остарял само с един месец и ще си много по-богат, когато напуснеш — а може би и малко помъдрял.
— Как да се включа в списъка на кандидатите?
Знаеше, но се и надяваше.
— Можем да се обадим още тази вечер и оттук. В офиса винаги има някой. След седмица — седмица и нещо ще те посетят. След предварителното проучване.
— Проучване ли?
— Нищо обезпокоително. Да не би случайно да имаш криминално досие, лош кредитен рейтинг, или си диспансеризиран луд?
Мур поклати глава.
— Не, не и не.
— Значи ще се класираш.
— Но имам ли всъщност някакъв шанс да вляза при такава конкуренция?
Сякаш една-единствена капчица дъжд капна на гърдите му.
— Да — тя прилепи буза към извивката на шията му и се загледа през рамото му, така че да не може да види израза на лицето й. — Ако някой член те спонсорира, ще се добереш чак до леговището на Мери Мод Мълън. Но това последното препятствие трябва сам да го прескочиш.
— Значи ще вляза.
— Интервюто може да продължи само няколко секунди; тя действа бързо — решава почти на мига и никога не греши.
— Значи ще вляза — повтори той въодушевено.
Зодиакът трепна над тях.
Мур намери Дарил Уилсън в някакъв бар в Поконос. Актьорът беше западнал; това не беше човекът, когото Мур си спомняше от спечелилия много награди каубойски тривизионен сериал. Онзи мъж беше прериен викинг с рунтави вежди и чорлава брада. За четири години по лицето му сякаш бе минала лавина, оставила пробойни и бразди по скъпите бръчки на челото му и изсветлила с един нюанс космите по лицето му. Уилсън бе оставил всичко така и бе изгорил търбуха си с огнената вода, която седмица след седмица бе отказвал на червенокожите. Според слуховете и вторият му черен дроб вече сдаваше багажа.
Мур седна до него и пъхна картата си в процепа. Набра кода на мартини и зачака. Разбра, че мъжът не забелязва присъствието му, и се обади:
— Вие сте Дарил Уилсън, а аз съм Алвин Мур. Искам да ви питам нещо.
Погледът на точния стрелец си остана разфокусиран.
— Новинар ли си?
— Не, отдавнашен твой фен — излъга той.
— Питай тогава — изрече все още познатият глас. — Стига да е нещо тайно.
— Мери Мод Мълън, богинята кучка на Каймака… Що за човек е тя?
Погледът най-сетне се фокусира.
— Ще се явяваш на тази сесия за обожествяване, а?
— Точно така.
— А ти как мислиш?
Мур изчака, но не последва нищо друго, и най-накрая отговори с въпрос:
— За какво?
— За всичко. Ти кажи.
Мур си взе питието. Реши да се включи в играта, ако това щеше да направи човека по-податлив.
— Мисля, че обичам мартини — отбеляза той. — А сега…
— Защо?
Мур се навъси. Може би Уилсън бе стигнал твърде далеч, за да му е от помощ. Но все пак още един опит…
— Защото отпуска и ободрява едновременно, а аз определено имам нужда от това, след като съм бил толкова път.
— Защо искаш да бъдеш хем отпуснат, хем ободрен?
— Защото ми харесва повече от това, да съм напрегнат и вял.
— Защо?
— За какво, по дяволите, са всичките тия дрънканици?
— Губиш. Върви си вкъщи.
Мур се изправи.
— Да речем, че изляза, пак се върна и започнем отначало? Става ли?
— Сядай. Моите колела се въртят бавно, ама все пак се въртят — рече Уилсън. — Говорим за едно и също. Искаш да знаеш какво представлява Мери Мод? Точно това представлява — говори само с въпросителни изречения. И то безсмислени. Мнението е болест, срещу която никой не е имунизиран, и толкова лесно се променя при един и същи човек. За две минути тя буквално ще те разфасова и отговорите ти ще зависят само от биохимията и от времето. Както и нейното решение. Нищо не мога да ти кажа. Тя е капризът в чистия му вид. Тя е животът. И е грозна.
— Това ли е всичко?
— Отхвърля тези, които не стават. Това ти стига. Върви си.
Мур допи мартинито и си тръгна.
Същата зима Мур натрупа състояние. Е, скромно наистина.
Напусна работата си и постъпи в Изследователската лаборатория на мините „Аква“ в клона им в Оаху. Това добави десет минути към приемното му време, но титлата „директор развитие“ звучеше по-добре от „заместник-началник на отдел“, а той беше петимен за нещо ново. Не забави ритъма на форсираната си програма за утвърждаване в обществото и един от резултатите й беше съдебен процес през януари.