Втренчих се в него и видях, че усмивката му се превръща в гордо изражение.
— Казах ти, че познавам хората, Мик. Знаех, че имаш нужда от нещо, в което да вярваш. Знаех, че ако съм само мъничко виновен, но не и виновен в голямото престъпление, ще ти дам каквото ти е нужно. Ще ти върна огъня.
Казват, че най-добрите актьори в Холивуд са от грешната страна на камерата. В този момент осъзнавах, че това е вярно. Разбирах, че Елиът е убил жена си и нейния любовник и дори се гордее с това. Най-после си възвърнах дар слово.
— Откъде взе оръжието?
— А, имах го. Бях го купил от един битак през седемдесетте. Адски си падах по „Мръсния Хари“ и исках магнум четирийсет и четвърти калибър. Държах го във вилата на плажа за самоотбрана. Нали разбираш, на плажа има много скитници.
— Какво всъщност се случи в къщата, Уолтър?
Той кимна, като че ли още отначало е възнамерявал да ми каже точно в този момент.
— Случи се това, че отидох да я пипна с онзи, с когото се чукаше всеки понеделник като по часовник. Само че когато стигнах там, разбрах, че е Рилц. Тя ми го представяше за педал, мъкнеше го по вечери, купони и премиери с нас и сигурно после се бяха забавлявали с това. Бяха ми се подигравали, Мик… Това ме разяри. Направо обезумях. Извадих пистолета от шкафа, сложих си гумени ръкавици, намерих ги под мивката, и се качих горе. Трябваше да им видиш лицата, когато скиваха онзи голям патлак.
Дълго се взирах в него. И по-рано клиенти ми се бяха изповядвали. Но обикновено плачеха, кършеха ръце, бореха се с демоните, събудени в тях от извършените престъпления. Ала не и Уолтър Елиът. Той беше студен като желязо.
— Как се избави от оръжието?
— Не бях отишъл там сам. С мен беше един човек, който взе пистолета, ръкавиците и дрехите ми и слезе на плажа, после се качи на Тихоокеанската крайбрежна магистрала и хвана такси. През това време аз се измих и се преоблякох, и накрая се обадих на спешния телефон.
— Кой беше човекът, който ти помогна?
— Няма нужда да знаеш.
Кимнах. Не защото бях съгласен с него. Кимнах, защото вече знаех. Пред очите ми проблесна споменът за Нина Албрект и лекотата, с която отключи вратата на терасата, след като аз не успях да се справя с механизма. Това предполагаше, че познава спалнята на шефа си, което още навремето ми беше направило впечатление.
Извърнах очи от своя клиент и ги сведох към пода. По него бяха стъпвали милион хора, извървели милион километри, за да получат правосъдие.
— Изобщо не очаквах онази работа с пренасянето на барутните следи, Мик. Когато казаха, че искат да ми вземат натривки, се съгласих. Мислех, че съм чист и че когато се уверят, всичко ще приключи. Няма оръжие, няма барутни следи, няма дело.
Поклати глава.
— Слава Богу, че има адвокати като теб.
Рязко го погледнах.
— Ти ли уби Джери Винсънт?
Той срещна очите ми и отново поклати глава. Този път отрицателно.
— Не, не съм. Обаче извадих късмет, защото се сдобих с по-добър адвокат.
Не знаех какво да отговоря. Погледнах към вратата на съдебната зала. Шерифът ни махаше да влизаме. Почивката беше свършила и съдията беше готов да започнем. Кимнах и повдигнах показалец. Почакай. Знаех, че Стантън няма да заеме банката, преди да са му съобщили, че страните са по местата си.
— Влизай — казах на Елиът. — Трябва да ида до тоалетната.
Клиентът ми спокойно се насочи към чакащия шериф. Бързо влязох в тоалетната и отидох при една от мивките. Наплисках лицето си със студена вода. Намокрих най-хубавия си костюм и риза, ала това изобщо не ме интересуваше.
51.
Вечерта пратих Патрик на кино, защото исках да остана сам. Не исках нито телевизия, нито разговори. Не исках да ме разсейват и някой да ме наблюдава. Обадих се на Бош и му казах, че съм се прибрал. Не че трябваше да се готвя за последния — най-вероятно — ден на процеса. Бях повече от готов. Капитанът от френската полиция щеше да посее поредната доза основателно съмнение в съзнанието на съдебните заседатели.
Не беше и защото вече знаех, че клиентът ми е виновен. Можех да преброя съвсем невинните си клиенти през годините на пръстите на едната си ръка. Моята специалност бяха виновните. Но чувствата ми бяха наранени, защото ме бяха използвали толкова ловко. И защото бях забравил главното правило: всички лъжат.
Чувствах се наранен и защото знаех, че и аз съм виновен. Не можех да престана да си мисля за бащата и братята на Рилц, за тяхното решение да си заминат за родината. Нямаше да дочакат присъдата, защото това означаваше първо да видят как влачат техния мъртъв син и брат из клоаките на американската съдебна система. Почти от двайсет години защитавах виновни, а понякога и зли хора. Винаги го бях приемал и се бях примирявал с това. Само че не се гордеех със себе си и с работата, която щях да свърша утре.