Беше един от онези мигове, в които изпитвах най-силно желание да се върна към стария навик. Отново да намеря онази отдалеченост. Да взема хапчето за физическата болка, което щеше да обезболи и душевната. Беше един от онези мигове, когато осъзнавах, че трябва да се изправя пред собствените си съдебни заседатели и че тяхната присъда ще е „виновен“; че това ще е последното ми дело.
Излязох на верандата с надеждата градът да ме изтегли от бездната, в която бях пропаднал. Нощта беше хладна, свежа и ясна. Лос Анджелис се простираше пред мен като килим от светлини, всяка една — присъда за нечия мечта. Едни хора изживяват мечтите си, други — не. Едни хора продават мечтите си, други ги пазят като нещо свято. Не бях сигурен дали са ми останали мечти. Чувствах се така, сякаш имам да изповядвам само грехове.
След известно време ме връхлетя спомен и кой знае как успях да се усмихна. Беше един от последните ми ясни спомени за баща ми, най-великия адвокат на своето време. Стара стъклена топка, наследствена скъпоценност от Мексико, предавана от поколение на поколение в майчиния ми род, беше открита счупена под коледната елха. Майка ми ме заведе в дневната да видя белята и да ми даде възможност да си призная. Баща ми вече беше болен и нямаше да оздравее. Беше прехвърлил работата си или поне онова, което оставаше от нея, в домашния си кабинет до дневната. Не го виждах през отворената врата, ала го чух да си тананика:
„Ако в беда попаднеш ти, петата поправка избери…“
Знаех какво означава това. Макар и петгодишен, аз бях син на баща си по кръв и право. Отказах да отговарям на майчините си въпроси. Отказах да се инкриминирам.
Засмях се високо и отправих поглед към града на мечтите. Наведох се, опрял лакти на парапета, и сведох глава.
— Повече не мога да правя това — прошепнах на себе си.
Изведнъж през отворената врата зад мен закънтя песента от „Самотният ездач“. Влязох и погледнах дисплея на мобилния ми телефон, който лежеше на масата до ключовете ми. Пишеше „непознат номер“. Поколебах се. Знаех точно колко дълго ще звучи песента, преди да се включи гласовата поща.
В последния момент приех разговора.
— С Майкъл Холър ли разговарям? Адвоката?
— Да, кой се обажда?
— Полицай Рандъл Морис. Познавате ли лице на име Илейн Рос, господине?
Усетих рязко парене под лъжичката.
— Дейни ли? Да. Какво се е случило? Нещо лошо ли?
— Хм, вижте сега, госпожица Рос е при мен на Мълхоланд Драйв и не бива да шофира. Всъщност тя май задряма, след като ми даде вашата визитка.
Затворих очи за миг. Това обаждане потвърждаваше опасенията ми за Лейни Рос. Пак беше започнала. Един арест щеше да я върне в системата и сигурно да й струва поредния престой в затвора и рехабилитационния център.
— В кой затвор ще я закарате? — попитах.
— Ще бъда откровен с вас, господин Холър. Смяната ми свършва след двайсет минути. Ако сега тръгна да я арестувам, ще ми отнеме още два часа, а тоя месец вече съм превишил разрешеното извънредно работно време. Щях да ви предложа, ако дойдете да я приберете или пратите някой, готов съм да си затворя очите. Нали разбирате какво искам да кажа?
— Да, естествено. Благодаря ви, полицай Морис. Ще дойда да я взема, ако ми дадете адреса.
— Знаете ли къде е площадката над каньона Фриман?
— Знам я.
— Точно там сме. Побързайте.
— Ще съм при вас след по-малко от петнайсет минути.
Каньонът Фриман се намираше само на няколко преки от превърнатия в къщичка гараж, в който един приятел позволяваше на Лейни да живее безплатно. Можех да я закарам у тях, да се върна пеш до парка и да взема колата й. Нямаше да ми отнеме и час, а Лейни щеше да отърве затвора. И нямаше да вдигнат колата й с паяк.
Излязох от къщи и потеглих по каньона Лоръл към Мълхоланд. Когато стигнах горе, завих наляво и се насочих на запад. Спуснах прозорците и оставих прохладния въздух да ме освежи — вече усещах първите признаци на умората от днешния ден. Около километър пътувах по лъкатушния път — намалих веднъж, когато фаровете ми осветиха мърляв койот, застанал на стража край пътя.
Мобилният ми телефон зазвъня, както и очаквах.
— Защо толкова се забави, Бош? — попитах вместо поздрав.
— Опитвах да се свържа с теб, но в каньона няма покритие — отвърна детективът. — Това някаква проверка ли е? Къде отиваш, по дяволите? Нали се обади да кажеш, че вече си се прибрал?