— Повикаха ме. Задържали са една… моя клиентка тук горе. Друсана е. Ченгето ще я пусне, ако я закарам у тях.
— Откъде?
— От площадката над каньона Фриман. Почти стигнах вече.
— Как се казва ченгето?
— Рандъл Морис. Не каза дали е от Холивуд или Северен Холивуд.
Мълхоланд беше на границата между двата полицейски участъка. Морис можеше да работи и в двата.
— Добре, отбий и спри, докато проверя.
— Да отбия ли? Къде?
Мълхоланд е лъкатушен двулентов път, без места за отбиване освен площадките. Ако спреш където и да е другаде, следващата кола, която изскочи от завоя, ще се забие в теб.
— Тогава намали.
— Вече стигнах.
Площадката над каньона Фриман беше откъм Долината. Завих надясно и се насочих към знака, на който пишеше, че паркирането след залез-слънце е забранено.
Не видях нито колата на Лейни, нито патрулка. Паркингът пустееше. Погледнах си часовника. Бяха изтекли само дванайсет минути, откакто бях казал на полицай Морис, че ще стигна при него за по-малко от петнайсет.
— По дяволите!
— Какво има? — попита Бош.
Ударих с длан по волана. Морис не ме беше изчакал. Сигурно вече караше Лейни към затвора.
— Какво има? — повтори детективът.
— Няма я. И ченгето го няма. Закарал я е в затвора.
Сега трябваше да открия в кой участък е отведена Лейни и сигурно цяла нощ щях да уреждам освобождаването й под гаранция. Утре щях да съм развалина в съда.
Изключих от скорост, слязох от колата и се огледах. Светлините на Долината се ширеха на безброй километри долу в бездната.
— Трябва да тръгвам, Бош. Ще се наложи да я търся…
С периферното си зрение зърнах движение вляво от мен. Обърнах се. От високите храсти до паркинга се измъкваше приведена фигура. Отначало си помислих, че е койот, ала после се уверих, че е човек. Носеше черно облекло и ски маска. Изправи се и насочи срещу мен пистолет.
— Ей! — възкликнах. — Какво…
— Хвърли телефона!
Подчиних се и вдигнах ръце.
— Добре де, добре. Какво има? От хората на Бош ли сте?
Той бързо пристъпи към мен и ме блъсна. Залитнах и паднах. В следващия миг усетих, че ме сграбчва за яката на сакото.
— Ставай!
— Какво…
— Ставай! Веднага!
И ме задърпа.
— Добре, добре. Ставам.
В момента, в който се изправих, той ме блъсна напред и пресякох лъчите на фаровете ми.
— Къде отиваме? Какво…
Ново блъскане.
— Кой си ти? Защо ме…
— Прекалено много въпроси задаваш, адвокатче.
Хвана ме за яката и ме затика към пропастта. Знаех, че скалата е почти отвесна. Ако паднех, щях да се озова в басейна в нечий заден двор — след стометров полет.
Опитах се да запъна пети в земята, но това доведе до още по-силно блъсване. Вече бях набрал инерция и мъжът с маската щеше да ме събори от ръба в чернотата на бездната.
— Не…
Внезапно отекна изстрел. Не зад мен. Някъде отдясно. Отдалече. Почти мигновено се разнесе металическо изтракване. Маскираният изкрещя и се строполи в храстите отляво.
После чух гласове и викове:
— Хвърли оръжието! Хвърли оръжието!
— Залегни! Залегни веднага!
Хвърлих се по очи в прахта на ръба на пропастта и закрих тила си с ръце. Чух още крясъци и тичащи стъпки. Разнесе се рев на двигатели, по чакъла захрущяха автомобилни гуми. Когато отворих очи, видях периодично проблясващи отражения от сини светлини върху пръстта и храстите. Синята светлина означаваше ченгета. Означаваше, че съм в безопасност.
— Адвокат Холър — прозвуча гърлен глас над мен.
— Вече можеш да се изправиш.
Извъртях глава и погледнах нагоре. Бош, разбира се. Тънещото му в сянка лице се очертаваше на фона на звездите над него.
— Този път за малко да те изпуснем — каза той.
52.
Мъжът с черната маска пъшкаше от болка, докато закопчаваха ръцете му на гърба.
— Китката ми! Господи, задници такива, китката ми е счупена!
С мъка се изправих и видях неколцина души с черни якета да обикалят наоколо като мравки по мравуняк. На някои якета пишеше ЛАПУ, съкращението на Лосанджелиското полицейско управление, но върху гърбовете на повечето се четеше ФБР. Над площадката се спусна хеликоптер и освети целия паркинг с прожектор.
Бош отиде при агентите от Бюрото, скупчени над маскирания, и попита:
— Улучен ли е?
— Няма рана — отвърна някой. — Куршумът вероятно е попаднал в пистолета.
— Той къде е?
— Търсим го.
— Може да е паднал в пропастта — предположи друг.
— Ако не го намерим тази вечер, ще го открием утре по светло — заяви трети.
Двама агенти вдигнаха арестанта за лактите.
— Да видим сега кого сме спипали — каза Бош.
Смъкнаха ски маската и насочиха от упор фенерче в лицето на задържания. Детективът се обърна и ме погледна.