— Послание от Германия?
— Позна.
Голанц беше казал на семейство Рилц, че цяла седмица ще влача Йохан в калта. Те си бяха заминали, за да не присъстват. И Елиът беше убит, преди това да се случи.
— Парабел — повторих. — Парабелум. Учил ли си латински, детектив?
— Не съм следвал право. Какво значи?
— Готви се за война. Това е само част от израза. „Искаш ли мир, готви се за война“. Как ще продължи следствието сега?
Той сви рамене.
— Познавам двама детективи от Бевърли Хилс, които ще спечелят от цялата работа една приятна командировка в Германия. Там плащат на своите хора бизнес класа, с онези седалки, дето стават на легла. Всички процедури ще бъдат изпълнени както трябва. Но ако ударът е бил изпълнен прецизно, няма да се разкрие нищо.
— Как са внесли оръжието?
— Не е невъзможно. През Канада или с куриерска служба, ако непременно, ама наистина задължително е трябвало да стигне навреме.
Не се усмихнах. В крайна сметка доброто беше победило. Бош сякаш прочете мислите ми.
— Спомняш ли си какво ми каза, когато ми обясняваше как си разкрил на съдия Холдър, че знаеш всичко?
Свих рамене.
— Какво съм ти казал?
— Че понякога правосъдието не търпи отлагане.
— И?
— И си прав. Понякога наистина не търпи отлагане. Ти беше набрал ускорение в процеса и Елиът като че ли щеше да се отърве. Затова някой е решил да не чака правосъдието и е произнесъл своя присъда. Когато още бях патрулно ченге, знаеш ли как викахме на убийство, което се свежда до елементарно улично правосъдие?
— Как?
— Скорострелна присъда.
Кимнах. Разбирах.
— Тъй или иначе, това е всичко, което ми е известно — наруши тишината Бош. — Трябва да тръгвам, за да се приготвя за арестите. Днес ме очаква хубав ден.
Оттласна се от парапета.
— Странно, че дойде — казах. — Снощи си мислех да те попитам нещо, когато се видим следващия път.
— Да? Какво?
Замислих се за миг, после кимнах. Трябваше да го направя.
— Двете страни на една и съща планина… Знаеш ли, че много приличаш на баща си?
Бош не отговори. Просто впери очи в мен за миг, после пак се обърна към парапета. И отново отправи поглед към града.
— Кога разбра?
— Окончателно снощи, докато разглеждахме стари снимки и албуми с дъщеря ми. Но мисля, че дълбоко в себе си съм го знаел отдавна. Разглеждахме снимки на баща ми. Те все ми напомняха за някого и после се сетих за кого. Просто отначало не го виждах.
Опрях лакти на парапета до него и също се загледах към града.
— Повечето неща, които знам за него, са от книгите — продължих. — Много дела, много жени. Но някои спомени са си мои. Помня, че влизах в кабинета му вкъщи, той работеше вкъщи, след като се разболя. На стената висеше една картина, всъщност репродукция, но тогава я смятах за истинска. „Градината на земните удоволствия“ — или „Градината на наслажденията“, зависи от превода. Шантави, страшни неща за дете… И значи той ме държеше в скута си, караше ме да гледам картината и ме убеждаваше, че не е страшна. Че е красива. Опитваше се да ме научи да произнасям името на художника. Йеронимус Бош.
Не виждах града, който се простираше под нас. Виждах спомена. Замълчах. Беше ред да говори брат ми. И той наистина заговори.
— Помня я къщата. Веднъж му отидох на гости. Представих се. Той лежеше на леглото. Умираше.
— Какво му каза?
— Просто, че ме има. Нищо повече. Всъщност нямаше какво друго да кажа.
„Точно като сега“, помислих си. Какво имаше за казване? Мислите ми някак си скочиха към собственото ми разбито семейство. Почти не поддържах връзка с братята и сестрите, които знаех, че имам, камо ли с Бош. После пък идваше дъщеря ми, която виждах само осем дни месечно. Най-важните неща в живота май най-лесно могат да се съсипят.
— Знаел си през всичките тези години — казах. — Защо не ме потърси? Имам още един природен брат и три природени сестри. Те са и твои брат и сестри, нали знаеш.
Бош не отвърна веднага. После ми даде отговора, който, предполагам, си беше повтарял няколко десетилетия.
— Не знам. Сигурно не съм искал да се бъркам в живота ви. Повечето хора не обичат изненадите. Поне такива изненади.
За миг се зачудих какъв ли щеше да е животът ми, ако знаех за Бош. Може би щях да съм ченге вместо адвокат. Кой знае?
— Напускам, нали знаеш.
Не бях сигурен защо го казвам.
— Какво напускаш?
— Работата си. Правото. Може да се каже, че скорострелната присъда беше последната в кариерата ми.
— И аз напуснах веднъж. Не се получи. Върнах се.
— Ще видим.
Бош ме погледна, после пак се обърна към града.
Беше прекрасен ден с ниски облаци и студен въздушен фронт, който превръщаше смога в тънка кехлибарена лента на хоризонта. Слънцето тъкмо изгряваше над планините на изток и изливаше лъчите си върху Тихия океан. Виждаше се чак Каталина.