— Ходих в болницата, когато те простреляха — каза той. — Не знам точно защо. Видях го по новините и съобщиха, че си ранен в корема. Тия рани са опасни. Помислих си, че ако им трябва кръв или нещо подобно, може да… Предполагах, че кръвните ни групи са еднакви, нали се сещаш? Както и да е, беше пълно с репортери и камери. Тръгнах си.
Усмихнах се, после избухнах в смях. Не успях да се овладея.
— Какво ти е толкова смешно?
— Ти, ченгето, си отишъл доброволно да дариш кръв на адвокат! Колегите ти щяха да те заплюят.
Сега беше негов ред да се усмихне и да кимне.
— Виж, не се сетих за това.
После усмивките ни изчезнаха сякаш от само себе си и се възцари неловко мълчание между двама непознати. Накрая Бош си погледна часовника.
— Групите за арестите се срещат след двайсет минути. Трябва да бягам.
— Добре.
— До скоро, адвокат Холър.
— До скоро, детектив Бош.
Той заслиза по стъпалата. Аз останах на мястото си. Чух колата му да запалва, после той потегли надолу.
55.
Стоях на верандата и гледах как слънчевите лъчи се плъзгат над града. През главата ми минаваха безброй мисли — и отлитаха в небето като облаци, красиви и недосегаеми. Далечни. Имах чувството, че никога вече няма да видя Бош. Че той ще остане от своята страна на планината, а аз — от моята, и това ще е всичко.
Чух вратата да се отваря и по верандата зашляпаха стъпки. Дъщеря ми дойде при мен и я прегърнах.
— Какво правиш, тате?
— Просто гледам.
— Добре ли си?
— Да, чудесно съм.
— Какво искаше онзи полицай?
— Просто да си поговорим. Той ми е приятел.
За миг замълчахме, после тя каза:
— Ще ми се мама снощи да беше останала с нас. Погледнах надолу и лекичко я стиснах за тила.
— Стъпка по стъпка, Хей. Нали успяхме да я вземем с нас на палачинки?
Тя се замисли, после кимна. Съгласна беше. Палачинките бяха някакво начало все пак.
— Ще закъснея, ако не тръгнем. Още веднъж и ще ми намалят поведението.
Кимнах и казах:
— Жалко. Слънцето тъкмо огрява океана.
— Стига де, тате. Нали го огрява всеки ден!
Отново кимнах.
— Да. Поне някъде.
Влязох да взема ключовете, после заключих и слязохме в гаража. Когато изкарах линкълна на задна и го обърнах, слънцето вече беше позлатило океана.