— Изобщо няма да обяснявам колко нелепо е всичко това — отвърнах. — Но като начало, можете да се обърнете към съдията и ще установите, че аз дори не подозирах, че ме е посочил за свой заместник.
— Така твърдите вие. Не се безпокойте, ще ви проверим подробно.
— Хубаво. А сега, моля, напуснете стаята, иначе ще се обадя на съдията.
Детективът се върна при масата, взе сакото си от стола и го преметна през ръка, вместо да го облече. Вдигна една от папките, върна се при мен и ми я тикна в гърдите, принуждавайки ме да я хвана.
— Дръжте едно от новите си дела, господин адвокат. Гледайте да не се задавите с него.
И излезе заедно с партньора си. Последвах ги в кантората и реших да опитам да стопя леда. Имах чувството, че не ги виждам за последен път.
— Вижте, съжалявам, че е така. Опитвам се да поддържам добри отношения с полицията и съм сигурен, че можем да измислим нещо. Но в момента имам задължения към клиентите. Дори не знам какво ме очаква тук. Дайте ми малко време да…
— Нямаме време — прекъсна ме по-възрастният. — Изгубим ли инерция, губим случая. Разбирате ли в какво се забърквате, господин адвокат?
Изгледах го, опитвах се да проумея смисъла на въпроса му.
— Струва ми се, че да, детектив. Адвокат съм от осемнайсет години…
— Не говоря за опита ви. А за случилото се в гаража. Убиецът е причаквал Винсънт. Знаел е къде е и точно как да се добере до него. Устроил му е засада.
Кимнах, че разбирам.
— Ако бях на ваше място, щях да внимавам с новите си клиенти — посъветва ме детективът. — Джери Винсънт е познавал убиеца си.
— Ами когато беше прокурор? Той пращаше хора в затвора. Може някой от…
— Ще проверим. Но това е било отдавна. Мисля, че човекът, когото търсим, е в папките.
След тези думи двамата си тръгнаха.
— Почакайте — спрях ги. — Имате ли визитка? Дайте ми я.
Полицаите спряха и се обърнаха. По-възрастният извади визитка и ми я подаде.
— Тук са всичките ми номера.
— Нека само се ориентирам тук и ще ви се обадя. Ще уредим нещо. Трябва да има някакъв начин да си сътрудничим, без да нарушаваме ничии права.
— Както кажете. Вие сте адвокатът.
Кимнах и погледнах името на визитката. Хари Бош. Бях сигурен, че никога не съм го виждал, и все пак в началото на спора той беше казал, че знае кой съм.
— Вижте, детектив Бош, Джери Винсънт ми беше колега. Не бяхме чак толкова близки, но бяхме приятели.
— И?
— Пожелавам ви успех. В разследването. Надявам се да разкриете убиеца.
Бош кимна и нещо в кимването му ми се стори познато. Може пък да се бяхме срещали.
Той се обърна да последва партньора си навън.
— Детектив?
Бош отново спря и ме погледна.
— Пътищата ни пресичали ли са се по някое дело? Струва ми се, че ви познавам.
Той леко се усмихна и поклати глава.
— Не. Ако се бяхме срещнали по някое дело, щяхте да си ме спомняте.
7.
След час вече бях зад бюрото на Джери Винсънт, а Лорна Тейлър и Денис Войчеховски седяха насреща ми. Ядяхме си сандвичите и се готвехме да прегледаме информацията, събрана от първоначалното повърхностно проучване на кантората и делата. Сандвичите бяха вкусни, но никой не се радваше на особен апетит, като се имаше предвид мястото и случилото се с предишния собственик на кантората.
Бях пратил Рен Уилямс да си ходи. Не можеше да престане да плаче и да протестира срещу факта, че поемам делата на покойния й шеф. Реших, че е по-добре да отстраня това препятствие, отколкото постоянно да се налага да го заобикалям. Последният въпрос, който ми зададе, докато я изпращах на вратата, беше дали ще я уволня. Отговорих й, че съдебните заседатели още не са издали присъдата си, но че на другия ден трябва да дойде на работа, както обикновено.
След като Джери Винсънт беше мъртъв, а Рен Уилямс я нямаше, останахме да се лутаме на тъмно, докато Лорна не разгада принципите на деловодителската система и не извади текущите дела. После от календарните записки във всяко от тях се зае да състави общ календар — това е ключовият елемент от професионалния живот на всеки адвокат. Щом успяхме да направим елементарен календар, задишах малко по-леко, обявих обедна почивка и отворихме кутиите със сандвичи, които Лорна беше донесла от „Дъстис“.
Календарът се оказа лек. Няколко съдебни заседания тук-там, но ставаше ясно, че Винсънт си е разчистил графика преди процеса на Уолтър Елиът, който трябваше да започне с избора на съдебни заседатели след девет дни.
— Да започваме — все още не преглътнал последната хапка, казах аз. — Според календара, който съставихме, след четирийсет и пет минути имам издаване на присъда. Така че предлагам да направим предварително обсъждане, да ви оставя двамата тук и да ида в съда. След това ще се върна и ще видя докъде сме стигнали, преди със Сиско да тръгнем да хлопаме по вратите.