Поколебах се. Исках да отложим процеса. Но още повече исках да получа това дело.
— Няма да отлагаме процеса — отвърнах. — Ще сме готови за идния четвъртък.
— Тогава добре дошъл на борда. Какъв е следващият ни ход?
— Ами, аз всъщност още не съм излязъл от паркинга. Мога да обърна.
— За съжаление имам срещи до седем, а после ще анализираме нашия филм за сезона на наградите.
Помислих си, че процесът и свободата му са по-важни от срещите и филмите, ала премълчах. Щях да образовам Уолтър Елиът и да му обясня действителността при следващото ни виждане.
— Добре. Тогава засега ми дай номер на факс и ще кажа на асистентката ми да ти прати договор. Той ще съдържа същите хонорарни условия, за каквито сте се разбрали с Джери Винсънт.
Отсреща ми отговори мълчание. Зачаках. Ако щеше да се опитва да намали хонорара, сега беше моментът. Но вместо това той повтори факс номер, който чух да му диктува госпожа Албрект. Записах го на корицата на една от папките.
— Как си утре, Уолтър?
— Утре ли?
— Да, щом няма да е тази вечер, ще се срещнем утре. Трябва да започнем. Нали не искаш да отлагаме — аз пък искам да съм още по-добре подготвен, отколкото съм сега. Трябва да поговорим и да прегледаме нещата. В защитната аргументация има няколко празноти и мисля, че ще можеш да ми помогнеш да ги запълним. Мога да дойда в студиото или да се срещна с теб някъде другаде утре следобед.
Чух приглушени гласове, докато той се консултираше с госпожа Албрект.
— В четири съм свободен — каза накрая Елиът. — Тук, в бунгалото.
— Добре, ще дойда. И отмени каквото имаш в пет. Ще ни трябват поне два часа да започнем.
Той се съгласи с двата часа и тъкмо да приключим разговора, се сетих за нещо друго.
— Уолтър, искам да видя местопрестъплението. Може ли по някое време утре да отида в къщата в Малибу, преди да се срещнем?
Отново последва мълчание.
— Кога?
— Когато е удобно.
Той пак запуши слушалката и чух приглушеното му обсъждане с асистентката. После се върна на телефона.
— Какво ще кажеш за единайсет? Ще пратя някой да те чака там и да ти отключи.
— Добре. Тогава до утре, Уолтър.
Затворих и погледнах Сиско в огледалото.
— Наш е.
Той тържествуващо наду клаксона на линкълна. Продължителното свирене накара шофьора пред нас да вдигне юмрук и да ни покаже среден пръст. Стачкуващите сценаристи на улицата взеха клаксона за знак на подкрепа от вътрешни хора в омразното студио и масите нададоха одобрителни викове.
15.
Бош дойде рано на другата сутрин. Беше сам. Предложението му за мир се изразяваше във втората чаша кафе, която носеше и ми подаде. Вече не пия кафе — опитвам се да избягна нова зависимост в живота си, — обаче въпреки това я взех, като си мислех, че ароматът на кофеин ще ме освежи. Беше осем без петнайсет, ала аз бях в кантората на Джери Винсънт от над два часа.
Заведох Бош в архива. Той изглеждаше по-уморен, отколкото се чувствах аз, и бях почти сигурен, че носи същия костюм, с който го бях видял предишния ден.
— Дълга нощ, а?
— О, да.
— Убиеца ли гонихте, или опашките си?
Веднъж бях чул един детектив да задава този въпрос на друг в коридора на съдебната палата. Предположих, че е запазен за братята по оръжие, защото не мина много добре с Бош — той издаде някакъв гърлен звук и не отговори.
В архива го поканих да седне до масичката. На нея лежеше жълт бележник, но нямаше папки. Заех второто място и оставих чашата си с кафе.
— Е — казах и вдигнах бележника.
— Е — повтори Бош, след като аз не продължих.
— Вчера се срещнах със съдия Холдър и измислихме план, който да ни позволи да ви дадем каквото ви трябва от делата, без да ви даваме самите дела.
Той поклати глава.
— Какво има? — попитах.
— Трябваше да ме предупредите още вчера до Паркър Сентър. Нямаше да си губя времето.
— Мислех, че ще оцените жеста ми.
— Няма да се получи.
— Откъде знаете? Защо сте толкова сигурен?
— Колко убийства сте разследвали, Холър? И колко убийци сте разкрили?
— Добре, съгласен съм. Вие сте детективът. Но пък мен ме бива да анализирам дела и да преценявам какво представлява сериозна заплаха срещу Джери Винсънт. Навярно заради опита си като адвокат по наказателно право дори бих могъл да открия заплаха, която вие бихте пропуснали в качеството си на детектив.
— Така твърдите вие.
— Да, аз.
— Вижте, само отбелязвам очевидното. Аз съм детективът. Аз съм човекът, който трябва да прегледа делата, защото знам какво търся. Не се обиждайте, обаче вие сте аматьор в тая работа. Тъй че сега аз трябва да приема каквото ми дава един аматьор и да повярвам, че съм получил всичко възможно от делата. Не става така. Не вярвам на други улики освен на ония, които съм открил сам.