Кимнах одобрително. Казват, че наркоманът най-лесно разкрива друг наркоман. Търсех признаци, че още е зависим. Тежки клепачи, забавен говор, извъртане на поглед. Ала не открих нищо такова.
— Кога можеш да започнеш?
Хенсън сви рамене.
— С нищо не съм зает… Искам да кажа, когато пожелаете.
— Какво ще кажеш да започнеш още сега? Днес ще изпитателният ти срок. Ще видим как се справяш и в края на деня ще поговорим за това.
— Звучи ми добре.
— Ами тогава да тръгваме. Ще ти обясня в колата как искам да стават нещата.
— Бива.
Той пъхна палци в джобовете си и зачака следващия ход или инструкция. Изглеждаше трийсетинагодишен, но това беше от въздействието на слънцето върху кожата му. От делото му знаех, че е само на двайсет и четири и че има още много да учи.
Днес възнамерявах да го върна на училище.
17.
Излязохме от центъра по шосе 10 и поехме на запад към Малибу. Аз седях отзад и отворих компютъра си върху сгъваемата масичка. Докато чаках да се стартира, обясних на Патрик Хенсън как става всичко.
— Не съм имал кантора, откакто преди дванайсет години напуснах Бюрото за служебна защита. Моята кантора е колата. Имам още два линкълна точно като този и ги редувам. Във всеки от тях има принтер и факс, а в лаптопа си имам карта за безжичен интернет. На задната седалка мога да правя всичко, каквото мога да правя и в офис, при това докато пътувам към следващата си цел. В окръг Лос Анджелис има над четирийсет съдебни палати. Най-добрият начин да правиш бизнес е да си мобилен.
— Гот — отбеляза Патрик. — И на мен не би ми се искало да кисна в офис.
— Абсолютно — съгласих се. — Прекалено е клаустрофобично.
Компютърът се зареди. Отидох в папката, в която държах формулярите, и започнах да попълвам предварително искане за оглед на веществено доказателство.
— В момента работя по твоето дело, Патрик.
Той ме погледна в огледалото.
— Какво искате да кажете?
— Ами, прегледах делото ти. Има нещо, което господин Винсънт не е свършил, а според мен може да е от полза.
— Какво?
— Да поискаме независима оценка на огърлицата, която си взел. Посочената от тях стойност е двайсет и пет хиляди и това те праща в категорията кражба в особено големи размери. Но като че ли досега никой не го е оспорил.
— Искате да кажете, че ако диамантите са фалшиви, няма да е кражба, така ли?
— Може и така да се получи. Но си мислех и за нещо друго.
— Какво?
Извадих делото му от чантата си, за да проверя едно име.
— Нека първо ти задам няколко въпроса, Патрик, Какво правеше в къщата, от която си взел огърлицата?
Той сви рамене.
— Ходех с най-малката дъщеря на старата госпожа. Запознахме се на плажа и почнах да я уча да сърфира. Излизахме няколко пъти. После у тях празнуваха рождения ден на майка й. Поканиха ме и тогава подариха на госпожата оная огърлица.
— И ти си научил цената й.
— Да, когато й я подаряваше, мъжът й каза, че била диамантена. Адски се гордееше с нея.
— И следващия път, когато си отишъл в къщата, си откраднал огърлицата.
Хенсън не отговори.
— Това не беше въпрос, Патрик. Това е факт. Сега аз съм твой адвокат и трябва да обсъдим фактите по делото. Само никога не ме лъжи, иначе няма да те защитавам.
— Добре.
— И следващия път, когато си отишъл в къщата, си откраднал огърлицата.
— Да.
— Разкажи ми за това.
— Бяхме сами, плувахме в басейна и аз казах, че трябва да отида до тоалетната, само че всъщност исках да потърся хапчета в шкафчето за лекарства. Болеше ме. В тоалетната на долния етаж нямаше, затова се качих горе и се огледах. Надникнах в кутията за бижута на старата госпожа и видях огърлицата. И просто я взех.
Поклати глава. Знаех защо. Ужасно се срамуваше и се отвращаваше от действията, които го беше принудила да извърши зависимостта му. Самият аз го бях преживявал и знаех, че поглеждането назад с ясни очи е почти толкова страшно, колкото и поглеждането напред.
— Всичко е наред, Патрик. Благодаря ти за честността. Какво каза човекът, при когото я заложи?
— Каза, че ми дава само четиристотин, защото верижката била златна, ама не смятал, че диамантите са истински. Отговорих му, че дрънка глупости, ама какво можех да направя? Взех парите и отидох в Тихуана. Имах нужда от хапчетата, затова взех колкото ми даваше. Толкова бях зависим от дрогата, че не ми пукаше.
— Как се казва момичето? Не го пише в делото.
— Мандолина, като музикалния инструмент. Родителите й я наричаха Манди.
— Разговарял ли си с нея, след като те арестуваха?
— Не бе, човек. С връзката ни е свършено.
Сега очите в огледалото изглеждаха тъжни и унизени.