— Глупава работа — каза той. — Цялата работа беше глупава.
За миг се замислих за нещата, после бръкнах в джоба си и извадих полароидна снимка. Протегнах я над облегалката и потупах Патрик по рамото с нея.
— Погледни я.
Той я взе и я хвана над волана, докато я разглеждаше.
— Какво ти се е случило, по дяволите?
— Спънах се в бордюра и направих страхотен плонж пред дома си. Строших си един зъб и носа, пък и си разбих челото. В спешното ми направиха снимка. Да си я нося за спомен.
— Спомен за какво?
— Току-що бях слязъл от колата си, след като върнах единайсетгодишната си дъщеря при майка й. По онова време вече взимах до триста и двайсет милиграма оксиконтин дневно. Още със ставането сутрин. Само дето сутринта за мен беше следобед.
Оставих го да смели информацията, преди да продължа.
— Та значи смяташ, Патрик, че си извършил нещо глупаво, а? Аз возих дъщеричката си на триста и двайсет милиграма оксиконтин.
Беше мой ред да поклатя глава.
— Не можеш да промениш миналото, Патрик. А само да го съхраняваш в паметта си.
Той ме наблюдаваше в огледалото.
— Ще ти помогна с юридическия проблем. От теб зависи да се справиш с останалото. А тъкмо останалото е най-трудната част. Но ти вече го знаеш.
Хенсън кимна.
— Както и да е, виждам лъч светлина, Патрик. Нещо, което Джери Винсънт не е забелязал.
— Какво?
— Съпругът на жертвата й е подарил тази огърлица. Казва се Роджър Воглър и е спонсор на много хора, заемащи избираеми постове в окръга.
— Да, той е голяма клечка в политиката. Мандолина ми го каза. Правели благотворителни сбирки у тях.
— Е, ако диамантите на огърлицата са фалшиви, той няма да пожелае да се изправи пред съда. Особено ако жена му не го знае.
— Но какво може да направи той?
— Воглър е спонсор, Патрик. Неговите дарения са помогнали за избора най-малко на четирима души от областната управа. Областните управители контролират бюджета на прокуратурата. Прокуратурата ти повдига обвинение. Това е хранителна верига. Ако доктор Воглър иска да прати послание, повярвай ми, ще го прати.
Хенсън кимна. Започваше да вижда светлината.
— Ще подам искане да ни бъде позволено да направим независим анализ и оценка на вещественото доказателство, с други думи, диамантената огърлица. Човек никога не знае, думата „оценка“ може да раздвижи нещата. Просто ще трябва да почакаме и да видим какво ще се случи.
— В съда ли ще ходим, за да подадем искането?
— Не. Още сега ще го напиша и ще го пратя в съда по имейла.
— Супер!
— Красотата на интернет!
— Благодаря, господин Холър.
— Моля, Патрик. Би ли ми върнал снимката?
Той ми я подаде и аз я погледнах. Устната ми беше подута и носът ми не сочеше накъдето трябва. На челото ми имаше кърваво ожулване. Очите най-трудно се поддаваха на анализ. Замъглени и объркани, неуверено вторачени в обектива. В онзи момент бях стигнал дъното.
Прибрах снимката на сигурно място в джоба си.
Следващите петнайсет минути пътувахме в мълчание. През това време довърших искането, влязох в интернет и го пратих. Това определено беше предупреждение за прокуратурата и ми достави удоволствие. Адвокатът с линкълна се завръщаше. Самотния ездач отново беше яхнал коня си.
Стигнахме тунела, който бележи края на шосето и излиза на Тихоокеанската магистрала. Леко спуснах прозореца. Винаги съм обичал усещането на излизане от тунела, когато виждаш океана и усещаш мириса му.
Продължихме на север към Малибу. Беше ми трудно да се върна към компютъра, при положение че океанът се синееше зад прозореца. Накрая се предадох и спуснах стъклото докрай.
Щом подминахме входа на каньона Топанга, започнах да виждам групи сърфисти в морето. Патрик час по час хвърляше погледи към водата.
— В делото пише, че си се подложил на рехабилитация в „Кръстопът“, в Антигуа — казах аз.
— Да. В центъра, създаден от Ерик Клептън.
— Хубав ли е?
— Доколкото може да е хубаво такова място.
— Вярно е. Как бяха вълните?
— Слаба работа. Пък и нямах възможност да карам сърф. Ти ходил ли си в рехабилитационен център?
— Да, в каньона Лоръл.
— Където ходят всички звезди ли?
— Беше близо до вкъщи.
— Е, аз избрах другата възможност. Бях колкото може по-далеч от приятелите и дома си. Получи се.
— Мислиш ли да се върнеш към сърфа?
Той погледна през прозореца, преди да отговори. Десетина сърфисти по неопрени чакаха следващата вълна.
— Едва ли. Поне не професионално. Рамото ми пострада.
Канех се да попитам за какво му е рамото, когато той продължи:
— Гребането е едно, обаче най-важното е изправянето. Аз се лиших от шансовете си, когато си преебах рамото. Извинявайте за грубия език.