— Знаеш ли, Хейли, винаги можеш да ми казваш, ако не харесваш нещо или правя нещо, което те смущава.
— Знам.
— Добре.
Няколко минути помълчахме и ми се стори, че иска да ми каже още нещо. Оставих я да го формулира.
— Ей, татко?
— Какво, мъниче?
— Щом онази жена не ти е гадже, това означава ли, че с мама може пак да се съберете?
Въпросът за миг ме остави без думи. Виждах надежда в очите на Хейли и ми се щеше и тя да види същото в моите.
— Не знам, Хей. Когато опитахме миналата година, адски кофти обърках нещата.
В очите й се появи болка, като сенки на облаци по повърхността на океана.
— Но продължавам да работя по въпроса, мъниче — побързах да прибавя. — Просто трябва да го правим стъпка по стъпка. Опитвам се да й покажа, че отново трябва да бъдем едно семейство.
Тя не отговори. Гледаше в чинията си.
— Нали, мъниче?
— Да.
— Реши ли какво искаш да правим?
— Мисля си, че искам просто да се приберем вкъщи И да погледаме телевизия.
— Добре. И на мен ми се прибира.
Събрахме учебниците и тетрадките й и оставихме пари върху сметката. Майка й казала, разправи ми ти по време на изкачването по склона, че съм получил важна нова работа. Това ме изненада и в същото време ме зарадва.
— Е, не е точно нова работа. Пак ще правя същото, с каквото съм се занимавал винаги. Само че имам много нови дела и едно голямо. Майка ти каза ли ти го?
— Каза, че имаш голямо дело и всички много щели да ти завиждат, обаче ти си щял да се представиш адски добре.
— Наистина ли го каза?
— Да.
Известно време шофирах, като си мислех за това и какво би могло да означава. Може пък да не бях прецакал тотално нещата с Маги. Тя продължаваше да ме уважава донякъде. Това може би означаваше нещо.
— Хм…
Погледнах дъщеря си в огледалото. Навън вече беше тъмно, но видях, че извръща очи от моите. Не е трудно да разбереш какво си мислят децата. Ех, защо не е така и с възрастните.
— Какво има, Хей?
— Хм, просто се чудех, такова, защо не можеш да нравиш същото като мама?
— Какво имаш предвид?
— Ами, например да пращаш лошите хора в затвора. Тя каза, че голямото ти дело било с човек, който е убил двама души. Ти като че ли винаги работиш за лошите.
Помълчах малко, докато намеря подходящите думи.
— Човекът, когото защитавам, е обвинен в убийството на двама души, Хейли. Никой не е доказал, че е извършил нещо лошо. Засега той не е виновен в нищо.
Тя не отговори. Скептицизмът й почти осезаемо се усещаше от задната седалка. Толкова за детската невинност.
— Хейли, моята работа е също толкова важна, колкото и работата на майка ти. Когато в нашата страна обвинят някого в престъпление, обвиняемият има право да се защити. Ами ако на училище те обвинят, че мамиш, и ти знаеш, че това не е вярно? Няма ли да ти се иска да можеш да обясниш и да се защитиш?
— Ами да.
— И аз така мисля. Същото е и в съда. Ако те обвинят в престъпление, можеш да наемеш адвокат като мен, който да ти помогне да обясниш и да се защитиш. Законите са много сложни и е трудно да го направи сам човек, ако не знае всички правила за веществените доказателства и други такива. Затова аз им помагам. Това не значи, че съм съгласен с тях и с онова, което са извършили — ако наистина са го извършили. Но това е част от системата. Важна част.
Още в момента, в който го изричах, усетих, че обяснението ми звучи кухо. С разума си разбирах и вярвах в този аргумент, във всяка своя дума. Ала от гледна точка на отношенията между баща и дъщеря се чувствах като някой от моите клиенти, гърчещ се на свидетелската скамейка. Как да я накарам да повярва, когато самият аз не съм сигурен, че все още вярвам в това?
— Помагал ли си на невинни хора? — попита дъщеря ми.
Този път аз не я погледнах в огледалото.
— На неколцина, да.
Толкова можех да кажа, без да си изкривя душата.
— Мама е пратила много лоши хора в затвора.
Кимнах.
— Да, така е. Някога смятах, че двамата идеално се уравновесяваме взаимно. Това, което правеше тя, и което правех аз. Сега…
Нямаше нужда да довършвам изречението.
Включих радиото и натиснах бутона, за да превключа на музикалния канал на Дисни.
Последното, което си казах по време на пътуването ни към къщи, беше, че може би е също толкова лесно да четеш мислите на възрастните, колкото и на техните деца.
21.
В четвъртък сутринта оставих дъщеря си на училище и продължих направо за кантората на Джери Винсънт. Още беше рано и нямаше много движение. Когато влязох в гаража до Юридическия център, установих, че мога да си избера почти всяко място — повечето адвокати отиват на работа чак към девет, когато отварят съдилищата. Имах най-малко един час преднина. Качих се на второто ниво, за да паркирам на същия етаж, на който се намираше кантората. От всяко ниво на гаража имаше директен вход в сградата.