Насочих се към мястото, където бяха убили Джери Винсънт, и паркирах по-нагоре по рампата. Докато крачех към моста, свързващ гаража с Юридическия център, забелязах паркирано субару комби с релси за сърфове отгоре. На задния прозорец имаше стикер със силует на сърфист, стъпил върху носа на сърфа. Отдолу пишеше „Уан Уърлд“.
Задните прозорци на колата бяха затъмнени и вътре не се виждаше нищо. Заобиколих отпред и надникнах през предния ляв прозорец. Облегалката на задната седалка беше спусната. Половината пространство отзад беше натъпкано с отворени кашони с дрехи и лични вещи. Другата половина служеше за легло на Патрик Хенсън, който спеше, скрил лице от светлината в гънките на спалния си чувал. Едва сега си спомних нещо, което ми беше казал по време на първия ни телефонен разговор. Аз го попитах дали иска да постъпи при мен като шофьор и той отговори, че живеел в колата си и спял на спасителски пункт на плажа.
Вдигнах ръка да почукам на прозореца, но после реших да го оставя да спи. Щеше да ми трябва чак по-късно сутринта. Нямаше нужда да го будя. Влязох в офис сградата, завих и се насочих по коридора към вратата, носеща името на Джери Винсънт. Пред нея стоеше детектив Бош. Слушаше музика и ме чакаше. Бе пъхнал ръце в джобовете си и изглеждаше замислен, може би дори малко тъжен. Бях съвсем сигурен, че нямаме среща, затова не знаех от какво е разстроен. Може би от музиката. Когато се приближих, детективът извади слушалките от ушите си и ги прибра в джоба си.
— Какво, няма ли кафе? — попитах вместо поздрав.
— Днес не. Вчера видях, че не го искате.
И се отдръпна настрани, за да отключа вратата.
— Може ли да ви попитам нещо?
— И да кажа не, пак ще ме попитате — отвърна той.
— Навярно сте прав.
Отворих вратата.
— Тогава просто питайте.
— Добре. Ами, не ми приличате на човек, който носи айпод. Какво слушате?
— Един човек, за когото съм сигурен, че никога не сте чували.
— Ясно. Да не е Тони Робинс, наставникът по самопомощ?
Бош поклати глава и не се хвана на въдицата.
— Франк Морган.
Кимнах.
— Саксофонистът ли? Да, познавам Франк.
Докато влизахме в приемната, на лицето му се изписа изненада.
— Познавате го?
— Да. Обикновено се отбивам да го поздравя, когато свири в „Каталайна“ или „Джаз Бейкъри“. Баща ми обичаше джаз и през петдесетте и шестдесетте беше адвокат на Франк, който постоянно се забъркваше в някакви проблеми, преди да тръгне по правия път. Накрая отиде да свири в Сан Куентин с Арт Пепър — чували сте го, нали? Когато се запознах с него, Франк вече нямаше нужда от адвокат по наказателно право. Беше се поправил.
На Бош му трябваше малко време, за да преодолее изненадата си, че познавам Франк Морган, скромния наследник на Чарли Паркър, който цели двайсет години прахосваше наследството си за хероин. Минахме през приемната и влязохме в кабинета.
— Е, как върви? — попитах.
— Върви.
— Чух, че преди вчера да дойдете при мен, цяла нощ сте потили заподозрян в Паркър Сентър. Обаче не сте го арестували, а?
Заобиколих бюрото на Винсънт, седнах и започнах да вадя папките от чантата си. Бош остана прав.
— Кой ви каза?
В този въпрос нямаше нищо непринудено. По-скоро прозвуча като заповед.
— Не знам — отвърнах нехайно. — Трябва да съм го чул някъде. Може би от репортер. Кой беше заподозреният?
— Не е ваша работа.
— Тогава каква работа имам с вас, детектив? Защо сте тук?
— Дойдох да видя дали имате още имена за мен.
— Какво стана с имената, които ви дадох вчера?
— Проверени са.
— Как може да сте ги проверили толкова бързо?
Той се наведе и опря длани върху бюрото.
— Защото не водя това разследване сам, разбирате ли? Имам помощници и проверихме всяко едно от вашите имена. Всички или са в затвора, или са мъртви, или вече не се интересуват от Джери Винсънт. Проверихме и неколцина от хората, които е пратил зад решетките като прокурор. Нищо.
Изпитах искрено разочарование и осъзнах, че може би прекалено много съм се надявал някое от тези имена от миналото да принадлежи на убиеца и арестът му да сложи край на всякаква опасност за мен.
— Ами Демарко, търговецът на оръжие?
— Лично се заех с него и не ми трябваше много време, за да го зачеркна от списъка. Мъртъв е, Холър. Умрял преди две години в килията си в „Коркоран“. Вътрешен кръвоизлив. Когато го отворили, открили в ректума му нож, направен от четка за зъби. Така и не се установило дали сам го е скрил там, или го е направил някой друг вместо него, обаче това било добър урок за останалите затворници. Даже поставили надпис: „Не си пъхай остри предмети в гъза“.