— А след планините, господарю? — Кублай преглътна, притеснен да не раздразни най-могъщия човек в държавата. — Монгке казва, че ще продължат да яздят чак до морето.
По-малките братя зачакаха отговора. Угедай въздъхна. Предполагаше, че далечните битки са вълнуващи в сравнение с ученето и спокойствието в Каракорум. Синовете на Сорхатани нямаше да останат дълго в каменното гнездо, личеше им.
— Заповедите ми са да умиротвори запада, да ни осигури мирна граница без врагове, които да искат да нахлуят в земите ни. Как Субодай смята да направи това, зависи от него. Може би след година-две ще заминеш при него. Би ли искал?
— Да. Монгке ми е брат — сериозно отвърна Кублай. — А и бих искал да видя повече от света, а не само карти в книгите.
Угедай се изкиска. Спомняше си как навремето и на него светът му изглеждаше безграничен и му се искаше да го види целия. Някак си обаче беше изгубил онази неутолима жажда и за момент се запита дали Каракорум не му я е отнел. Може би това беше проклятието на градовете — задържаха народите на едно място и ги правеха слепи. Мисълта не беше от приятните.
— Бих искал да поговоря на четири очи с майка ви — каза той, когато осъзна, че няма да му удаде по-добър момент от този.
Кублай скочи пръв, подбра братята си към конете и ги поведе към артилеристите на Хазар, които продължаваха да се упражняват под следобедното слънце.
Сорхатани погледна Угедай с любопитство и отсече:
— Ако смяташ да ми се обясняваш в любов, Торогене ми каза какво да отвърна.
За нейно удоволствие той се разсмя.
— Не се съмнявам, че го е направила, но бъди спокойна, Сорхатани. С мен си в безопасност.
Поколеба се и тя се наведе напред. С изненада откри, че се е изчервил.
— Ти си все още млада жена, Сорхатани — започна той.
Тя предпочете да си затвори устата и да не отговори, макар че очите й проблясваха. Угедай направи още два опита да продължи, но все се запъваше.
— Добре, дотук установихме, че съм млада — рече тя.
— Имаш титлите на съпруга си — продължи той.
Доброто настроение на Сорхатани се изпари. Единственият човек, който можеше да премахне необичайната власт, която имаше, нервно се опитваше да й каже какво е намислил. Тя заговори отново, този път с по-твърд глас.
— Спечелени чрез жертва и смърт, господарю. Да, спечелени, а не дадени като дар.
Угедай примигна и поклати глава.
— Титлите ти също са в безопасност, Сорхатани. Думата ми е желязо и ти ги получи от моята ръка. Няма да ти ги отнема.
— Тогава какво ти е заседнало в гърлото и не ти дава да го кажеш?
Угедай пое дълбоко дъх.
— Трябва да се омъжиш отново.
— Господарю, Торогене ми каза да ти напомня…
— Не за мен, жено! Казах ти вече. А за сина ми. За Гуюк.
Зашеметена, Сорхатани впери поглед в него. Гуюк беше наследникът на хана. Тя познаваше твърде добре Угедай, за да си помисли, че предложението му е прибързано. Умът й заработи трескаво в опит да разбере какво всъщност цели той. Торогене вероятно знаеше, че ще й направи подобно предложение. Угедай никога не би се сетил сам за това.
Ханът се извърна, за да й даде време да реши. Докато той се взираше някъде в далечината, циничната част на Сорхатани се запита дали това не е начин ханството да си върне огромните територии на съпруга й. С един удар бракът с Гуюк щеше да отмени прибързаното предложение на Угедай към Толуй. Ефектите от онова уникално решение все още бяха осезаеми и тя не знаеше как ще свърши всичко това. Първоначалните земи на Чингис хан бяха управлявани от жена и дори самата тя все още едва свикваше с този факт.
Замисли се за собствените си синове. Гуюк бе по-голям от Монгке, но само малко. Дали синовете й щяха да я наследят, или щяха да видят как наследството им се отнема при такъв съюз на семействата? Потръпна и се замоли Угедай да не го е забелязал. Той беше ханът и можеше да й заповяда да се омъжи, също както й беше дал титлите на съпруга й. Властта му над нея бе абсолютна, стига да решеше да я използва. Погледна го, без да обръща глава, преценяваше човека, за когото се бе грижила по време на пристъпите му, някои от тях толкова дълги и ужасни, че си беше мислила, че няма да излезе от тях. Животът му бе крехък като порцелан, но въпреки това той все още бе владетелят и думата му беше желязо.
Усещаше, че търпението му се изчерпва. Някакво мускулче на врата му затрепери и тя се загледа в него, търсейки подходящите думи.