— Оказваш ми огромна чест с това предложение, Угедай. Твоят син и наследник…
— Значи приемаш? — рязко попита той. Очите му обаче издаваха, че е разбрал отговора от тона й.
— Не мога — меко отвърна Сорхатани. — Мъката ми по Толуй си е все така голяма. Няма да се омъжа повторно, господарю. Сега моят живот са синовете ми и нищо друго. Не искам нищо повече от това.
Угедай се намръщи и мълчанието отново се настани помежду им. Сорхатани се страхуваше, че следващите му думи ще са заповед, пренебрегване на волята й. Ако ги изречеше, нямаше друг избор освен да се подчини. Съпротивата бе все едно да залага на кости бъдещето на синовете си, да види как ги лишават от авторитет и власт още преди да са се научили да ги използват. Беше бърсала кожата на хана, когато се беше изпускал, без да усети. Беше го хранила със собствената си ръка, когато стенеше и молеше за покой и смърт. Но въпреки това той бе син на баща си. Съдбата на една съпруга, на една жена, означаваше малко за него и тя не знаеше какво ще каже той. Зачака мълчаливо с наведена глава. Ветрецът подухваше помежду им.
Измина цяла вечност, но накрая той кимна.
— Добре, Сорхатани. Длъжен съм да уважа свободата ти, щом това е желанието ти. Няма да настоявам за подчинение по този въпрос. Не съм казал на Гуюк. Само Торогене знае, че съм се замислял за подобно нещо.
Вълна на облекчение заля Сорхатани и тя инстинктивно се просна на тревата и опря чело в крака му.
— Ох, я ставай — рече той. — Ама че смирена си се извъдила.
24.
Хаджиун умря в планините, над нивото на снега, където нямаше нито време, нито сила да се грижи за тялото си. Плътта му се бе надула от отровата в забралия му крак. Прекара последните си дни в бълнуване и агония, ръцете и лицето му бяха покрити с петна. Умря мъчително и трудно.
Зимата настъпи само няколко дни след това и виелиците завиха из планините. Тежък сняг затрупа тесните проходи, които бе разузнал Гуюк. Единственото добро на внезапно настъпилия студ бе, че мъртвите не се разлагаха. Субодай беше наредил тялото на Хаджиун да бъде увито в саван и качено на каруца. Братът на Чингис бе поискал да бъде изгорен вместо погребан в небето, оставен на птиците и животните на някой висок чукар. Дзинският ритуал на кремирането намираше все повече привърженици. Онези от народа, които бяха приели християнството, дори ги заравяха, макар да предпочитаха да бъдат положени в земята със сърцата на враговете им, които да им бъдат слуги в отвъдния свят. Нито Субодай, нито Угедай възпираха по някакъв начин тези практики. Хората от народа сами вземаха решенията си за нещо, което не можеше да навреди на никого.
Карпатите нямаха само един връх, а представляваха десетки долини и хребети, които трябваше да се преодолеят. Отначало монголите бяха единствените живи същества, ако не се броят птиците в небето, но после попаднаха на първия замръзнал труп високо горе, където дишането причиняваше болка в дробовете. Тялото лежеше само, ръцете и лицето бяха почернели от вятъра, почти като овъглени. Снегът покриваше нещастника наполовина и един от мингхан командирите изпрати воините си да изкопаят и други подобни купчини сняг. Откриха още трупове с мургави или бледи лица, тюрки или руси, често брадати. Мъже лежаха до жените си, а децата им бяха замръзнали между тях. Телата им се бяха запазили на високото, изсушени, плътта им се бе превърнала в камък.
Бяха стотици и военачалниците можеха само да се чудят кои са били тези хора и защо са рискували живота си в планините. Мъртвите не изглеждаха стари, но нямаше начин да го определят със сигурност. Може би лежаха тук от векове или пък бяха измрели само месеци преди появата на монголите по тези места.
Вятърът и снегът преобразиха напълно света. След първите снежинки животинските пътеки изчезнаха и започнаха да се натрупват такива преспи, че се налагаше да ги прекопават на всяка крачка. Спасяваха ги единствено съобщенията между съгледвачите на всеки проход, многочислеността и дисциплината на туманите. Субодай редуваше хората, които трябваше да пробиват път — разгребваха преспите с лопати и с голи ръце. Онези отзад вървяха по широка ивица кафява киша, разбърквана от десетки хиляди стъпала и копита. Снеговете не можеха да ги спрат. Вече бяха стигнали твърде далеч.
Студовете се засилиха още повече и най-слабите и ранените се бореха да не изостават. Туманите все по-често минаваха покрай седнали фигури, умрели със сведени глави. Сред тях имаше деца, родени в годините след тръгването от Каракорум. Малките им телца замръзваха бързо, когато ги оставяха в снега, вятърът рошеше косите им. Насичаха за месо падналите коне, за да нахранят хората. Туманите продължаваха напред и не спряха, докато не видяха долу равнините и не оставиха планините и вечността зад себе си. Преходът продължи два месеца повече, отколкото се беше надявал Субодай.