От другата страна на Карпатите туманите се събраха да оплачат военачалника, който бе от основателите на държавата. Войската наборници седеше и гледаше неразбиращо и навъсено как монголските шамани пеят и разказват историята на живота му. За човек като Хаджиун разказите и песните продължиха цели два дни. Онези, които ги слушаха, се хранеха кой където бе седнал и стопляха замръзналия айраг, за да могат да пият за брата на Чингис хан. По залез-слънце на втория ден Субодай лично запали напоената с мазнина погребална клада и отстъпи назад, когато черният пушек се издигна във въздуха.
Орлокът гледаше тъмния стълб и неволно се замисли за сигнала, който даваха на враговете. За всеки, който имаше очи да го види, пушекът означаваше, че монголите са прекосили планините. Субодай поклати глава, когато си спомни бялата, червената и черната шатри, които Чингис беше издигал пред градовете. Първата бе просто предупреждение да се предадат бързо. Червената обещаваше, че заради отказа им ще бъде убит всеки мъж, годен да носи оръжие. Черната шатра означаваше, че след падането на града няма да има оцелели. Тя обещаваше пълно разрушение и гола земя. Може би издигащите се искри и мазният черен пушек бяха поличба за онези, които ги виждаха. Може би щяха да ги забележат и да разберат, че Субодай е дошъл. Можеше да се усмихне на собствената си суета, тъй като командваше измършавели хора, все още слаби след смазващия труд, който бяха положили. Но в същото време съгледвачите му вече бяха на път. Те щяха да открият място, където да отпочинат и да се възстановят; някои трябваше да се простят с пръстите си, които бяха станали безполезни.
Пламъците танцуваха и пращяха, вятърът лъхна и запрати пушека в лицата на насъбралите се мъже. Бяха използвали част от дървения материал, който Субодай бе прекарал през планините — бяха го натрупали върху тялото на Хаджиун на височина два човешки боя. Пушекът носеше сладникавата миризма на опечено месо и някои от по-младите се задавиха, когато поеха дъх. Субодай чуваше стоновете и скърцането на бронята на военачалника, която се разширяваше от високата температура, и звуците му приличаха на глас в огъня. Тръсна глава, за да прогони тези глупави мисли, и усети, че Бату го наблюдава.
Принцът стоеше с Гуюк, Байдур и Монгке. И четиримата бяха под негово командване, но в същото време тази група бе различна от останалите. Субодай отвърна на погледа му, докато Бату не извърна очи. Постоянната му полуусмивка и този път играеше на лицето му.
Субодай потръпна, когато осъзна, че смъртта на Хаджиун е лична загуба за него. Старият военачалник го беше подкрепял на съветите и на бойното поле, доверяваше се на Субодай да намери изход от положението, колкото и тежко да изглеждаше то. Тази сляпа вяра беше умряла с него и Субодай знаеше, че фланговете му са оголени. Запита се дали да не издигне Монгке на някакъв по-висок пост. В сравнение с другите принцове той изглеждаше най-малко повлиян от Бату, но ако преценката на Субодай се окажеше погрешна, имаше вероятност само да направи Бату още по-силен. Вятърът задуха още по-силно. Субодай изруга под нос. Мразеше лабиринта на политиката, която се появи след смъртта на Чингис. Беше свикнал с тактиката, с лъжливите ходове и номерата на бойното поле. Каракорум бе добавил към тях още много и той вече не можеше да предвиди дали някой няма да го наръга изневиделица или да го предаде. Вече не можеше да познава простите сърца на хората около себе си и да им доверява живота си.
Разтърка грубо очи и видя влажно петънце по ръкавицата си. Въздъхна. Хаджиун беше приятел. Смъртта му недвусмислено напомняше, че Субодай също остарява.
— Това е последната ми кампания — промълви той на фигурата в кладата. Различаваше Хаджиун в почернялата му броня, сам в златистата пещ. — Когато приключа, ще върна прахта ти в родината, стари приятелю.
— Беше велик мъж — каза Бату.
Субодай се стресна. От дращенето на огъня не беше чул приближаването му. Изпълни го ярост, че Бату ще започне с горчивите си приказки дори на погребението на Хаджиун. Понечи да отговори, но Бату вдигна ръка.