Илиас се поклони над ръката ми със забележителна студенина въпреки среброто, което получи очевидното си обяснение, когато веднага след това погледна Мирнатиус. Мирнатиус прояви по-голям интерес и критично огледа широките ревери на палтото на Илиас, на които бяха избродирани два пауна с малки очички от скъпоценни камъни.
— Красива изработка — каза той на братовчед си, който разцъфна при тази висока оценка и ми хвърлен още един злобен, изпълнен с дива ревност поглед.
— Той поне ще ти е верен — казах аз, когато се върнахме на местата си. Това, разбира се, не го правеше интересен за мен, но майка му с проницателния поглед ме интересуваше: всеки наистина важен благородник спираше при нея, за да изкаже почитанията си и половината от братовчедите, които Мирнатиус ми посочи, бяха нейни синове. Илиас може би щеше да е нещастен, ако Мирнатиус падне, но тя щеше да бъде много щастлива, ако успее да вкара любимия си син в леглото на Василия — колкото и нещастен да е той — и също така ми се струваше, че може би ще приеме издигането на сина си като компенсация за падането на племенника си.
— Защо мислиш така? — попита кисело Мирнатиус. — Никой тук не е верен на никого за по-дълго от пет минути, ако се окаже, че не е в негов интерес.
— Той се интересува — казах сухо аз.
Помислих си, че ще ми се обиди, но той само отегчено вдигна очи към небето.
— Те всички се интересуват от това — отговори саркастично той. Стори ми се странно, но след малко осъзнах, че много пъти съм чувала същото нещо, само че от устата на жени, и още по-често от слугините: две млади камериерки си говореха, докато лъскаха сребърните прибори в бюфета под задната стълба, което беше най-лесният за мен път до тавана, или друга придружителка, която говореше с Магрета на един бал — майка на по-красивото момиче с не толкова влиятелен баща. В думите му имаше гняв, което не подхождаше на цар: сякаш беше усетил тежестта на жадните погледи и чувството, че трябва да се пазиш.
Но майка му беше екзекутирана за магьосничество, когато беше малък, а брат му през това време все още беше жив и беше обещаващ млад мъж по мнение на двора; смътно си го спомням, доста приличаше на тези плещести мъже, пръснати из залата сега. Мирнатиус щеше да бъде изхвърлен от двора — това твърде красиво дете на осъдената вещица — но настъпи удобната грипна епидемия, която отнесе баща му и брат му един след друг за два дена — и го направи цар. Може би е имал по-добра причина от обикновената алчност да сключи сделка и да се предаде, срещу което е получил короната.
Ако е вярно, все пак изпитах известно съчувствие към него, но съвсем малко. Баща му, брат му и ерцхерцог Дмитир — демонът не ги беше взел за закуска просто така. Мирнатиус целенасочено беше купил смъртта им, короната си, комфорта си. И ги беше купил още и с безименните жертви, с които беше хранил демона през годините, след като му беше позволил да влезе през гърлото му и да се засели в корема му. Усещах с хладна сигурност, че не бях първата закуска, която беше предложил на адското създание в огъня, постоянно виещо от глад и жажда.
Станах преди края на танците. Поради облачното небе не бях сигурна кога точно ще настъпи залезът. Не исках да бъда още една от онези закуски, а все още нямах съгласието на демона, независимо че Мирнатиус беше приел плана. Нямах особено доверие на нито един от двамата.
— Искам да отида да се запозная с домакинството, преди да си легна — освен ако не искаш пак да ме заключиш в спалнята си? — Постарах се тонът ми да подсказва, че говоря за някакви детински шеги.
— Да, добре — отговори кратко той, докато отпиваше от виното си. Гледаше през мен към високите, непрактични прозорци на балната зала: снежинките отново нежно прелитаха покрай тях, за да се прибавят към замръзналата бяла земя.
В кухнята поръчах на леко озадачените, но покорни слуги да ми приготвят кошница с храна. Взех я и отидох в концертните зали, намерих празна зала, където само една самотна арфа стоеше сред кадифените дивани и очакваше събитие. В огледалото с позлатена рамка видях ниската ограда и тъмните дървета зад нея, същото място, откъдето си бях тръгнала, прекрачих го и стигнах до малката къщичка в гората с тежката кошница на рамо.
В момента не валеше сняг, но беше валяло в мое отсъствие, също както и в Литвас: беше се натрупал около стените на къщата. Заледената коричка на натрупания сняг скърцаше под краката ми. Застанах в самотния двор на границата със здрача, която разделяше къщата на две. По внезапно хрумване извадих парче хляб от кошницата и го разтроших на снега. Може би тук имаше живи същества и те едва ли имаха за ядене много повече от катеричките там в Литвас.