Но не и сладката невинна Ирина, която очевидно посреща огнените ужаси, без да й мигне окото. Сега, като гледам назад, не е трябвало и за миг да мисля, че тя би имала трудности с двора; жена, която хладнокръвно води преговори за сделка с демон, който желае да я погълне, едва ли би се притеснила от лорд Рейнолд Д’Естан. А още по-малко — от съпруга си.
Вече виждах как се оформя отвратително бъдеще пред мен. Бях вързан за нея. Моят гаден демон щеше да приеме предложението й с отворени лапи, леля Фелиция с огромно удоволствие щеше да ожени Илиас за богатата принцеса, целият ми двор вече я намираше за опияняващо красива, а съветниците ми наистина щяха да бъдат във възторг, че жена ми ще слуша отегчителните им приказки за данъчните списъци, а после с часове ще ми изнася тиради вместо тях, тъй като не мога да я изгоня. И всички ще я обичат, както абсолютно никой не обича мен.
О, и след пет минути тя без съмнение ще ме уведоми, че очаква да консумираме брака си, така че да изкара един-двама наследници и тогава всеобщото възхищение към нея ще достигне върха си. След което ни най-малко няма да се учудя, ако някоя сутрин установя, че в гърба ми е забит нож. Нещата сякаш следват една ужасна неизбежност. През целия ми живот поредица от чудовища ме подхвърлят насам-натам, за да задоволят прищевките си; изработил съм тънка чувствителност и усещам кога се задава следващият побой.
Такъв със сигурност престои сега. Изпих половин бутилка бренди, докато слънцето се спускаше надолу през прозорците на балната зала и взех останалото с мен в спалнята си. Нямах представа какво си мислят слугите, че се е случило с Ирина този път, а и не ме интересуваше. Тя да си се тревожи за слуховете, които сама предизвиква, щом е толкова съвестна.
Само че — тъжно заключение — слуховете несъмнено щяха накрая да се отнасят за мен. Аз ще бъда злият гений, който затваря клетата си невинна жена в някакъв килер, а ако откажа да легна по гръб и да бъда възседнат, когато тя реши, че е време да ме обладае, аз ще бъда жалкият импотентен тип, който не може да направи дете на, по общо мнение, най-красивата жена в света.
След като се усамотих в спалнята си, бях в добро настроение и за да го подобря още малко, имах време само за една последна глътка бренди, преди огънят да се покатери на възела в основата на черепа ми и да ме разклати като кукла.
— Къде е тя? — изсъска той с моя език и гърло и порови из ума и спомените ми достатъчно, за да разбере, че нея пак я няма, после изпищя от ярост и изскочи навън от мен — огнена струя, която се уви около тялото ми.
— Защо я пусна? — ръмжеше той и не ме оставяше да му отговоря. Натика огнена главня в гърлото ми, която изгаряше писъците ми, преди да стигнат до повърхността, хвърли ме на пода и започна жестоко да ме бие с огнени камшици. Нямаше какво друго да направя, освен да го изтърпя. За щастие ме беше хвърлил по гръб и намирах за успокоително да проследявам зигзагообразните позлатени фигури по тавана. Тази вечер демонът беше в отлична форма: преминах по фигурите пет пъти, преди побоят най-после да свърши и да ме запрати недоволно на пода пред огнището. Той се промъкна мързеливо в пращящия огън и изсъска:
— Каква сделка?
Значи вече беше успял да извлече това от главата ми, но ни най-малко не беше сметнал за нужно да се въздържи и да не ми нанася такъв сериозен побой.
Не можех дори да трепна, без да изпитам болка, а гърлото ми беше разранено, сякаш бях пил натрошено стъкло. Демонът, изглежда, изпитва нужда да спазва първоначалната сделка за красотата, короната и властта, независимо от промяната на обстоятелствата, затова предполагам, че да ме остави украсен с белези не би го устройвало. С годините доста добре се беше научил да създава усещането за продължителни болки, без да оставя действителни белези.