— Кралят на Старик вместо нея — казах аз и гласът ми прозвуча напълно нормално. Положих особени усилия да не трепери. Демонът обича сълзи и нещастие, затова се старая да не му ги предоставям; последното нещо, което искам, е да разширявам кръга на забавленията му. В последно време съм станал за него по-скоро отегчително удобство, отколкото забавна играчка. Внимателно се движа по тънката граница между сервилността, която му е много приятна, и желанието да го подразня, което го хвърля в гневни пристъпи. Беше минала почти година, откакто си беше дал труд да ме бие. Тоест докато скъпата Ирина се появи на сцената. Ако нещо друго не го подлуди и аз не съм най-близката цел — което е почти неизбежно — тогава не виждам какво ще мога да направя.
Нямах никакво желание да рискувам и да задълбочавам нещата, но предложението на Ирина имаше забележителен ефект: демонът изпълзя от огъня и се сви до мен като гальовна котка. Пламъците му все още близваха кожата ми, но само случайно. Все пак, нямаше какво да ме предпази от огнените езичета и той беше нанесъл перманентни щети по дрехите ми. Ирина беше изсумтяла доста критично, когато изтъкнах, че не може да носи една и съща рокля два пъти. Сигурно предпочита да раздава пари на бедните или да ги дари на някакви монотонно подпяващи монаси някъде; това много би подхождало на лицемерната праведност, която се опитваше да ми пробута. Но аз съм положил много усилия, за да уверя всички, че никога не се явявам с едни и същи дрехи два пъти. Последното нещо, което искам, е някой да започне да се чуди какво се е случило с любимите ми панталони или с онези ботуши, които носех преди три дни. Предпочитам да мислят, че съм побъркан прахосник, а не магьосник. И би било странно, ако не настоявам моята царица да следва същия стил.
— Как? — прошепна демонът в ухото ми, около раменете ми се завъртяха огнените му нокти, от които силна болка премина през гърба ми; стиснах зъби, за да не извикам; след миг щеше да ме пусне, ако не разпалвам интереса му. — Как ще ми го даде…?
— Не разкри много подробности — успях да кажа аз. — Тя твърди, че той продължава зимата. — Демонът издаде гърлен звук и пак се откъсна от мен, като остави димни следи по килимите по пътя си към камината. Затворих очи и поех дълбоко въздух няколко пъти, преди да събера сили да стана. — Тя със сигурност лъже за няколко неща, и се крие някъде — продължих аз. — Но две снежни бури след Деня на пролетта наистина не изглеждат случайни.
— Да, да — изпращя той сякаш на себе си и захапа един пън. — Той ги е заключил под снега и там бяга тя, където аз не мога да я… но може ли да ми го доведе на мен?
Колкото и да не исках да се доверявам на твърде хитрите обяснения на Ирина — и за миг не си представях, че се тревожи за моето благополучие — тя все пак беше посочила няколко отлични довода.
— Ако не може, ние нищо няма да изгубим като опитаме — казах аз. — Сигурен ли си, че ще го победиш, ако тя наистина го докара?
Той се изсмя с цвърчене и изпукване.
— О, как ще утоля жаждата си, ще пия толкова дълбоко — мърмореше той. — Само че трябва някой да го държи здраво. Със сребърни вериги да бъде окован, с огнен кръг да бъде ограден, за да потуши силата му….дай ми го! — съскаше демонът. — Доведи ми го и го приготви!
— Тя иска да й обещаеш, разбира се — казах аз. Въпреки цялата си хитрост и праведност, Ирина държеше да получи думата на това нечестиво същество — очевидно беше решила, че и аз самият съм сключил сделка с него, за да получа трона, — и наистина, ето че сега седях на него и се радвах на всички наслади, които той предоставя. Бих посочил моята ситуация като доста красноречив урок, че човек трябва да внимава какво си пожелава.
— Да, да — каза демонът. — Тя ще бъде царица със златна корона и каквото пожелае, ще го получи, само нека да ми го доведе!
Значи съм бил съвсем прав: щях да съм вързан за скъпата прекрасна Ирина до края на живота си и нищо не можех да направя по въпроса.
Моята Ирина се върна при демона сутринта. Цяла нощ плетох. Когато тя си тръгна, разстлах плетката, а пръстите ми трепереха както никога не са треперили, докато работя. Направих цветя и лози — калъф за сватбено легло и ми се струваше, че щом затворя очи, те продължаваха да си растат сами, по-бързо, отколкото моите ръце можеха да ги изплетат. Дремех край огнището под тежестта на калъфа в скута ми, докато накрая вратата се затвори и ръцете на Ирина пак бяха на раменете ми.