— Иринушка, стресна ме. Пак ли е нощ?
— Не — каза тя. — Сделката е сключена, Магрета. Той ще ме остави на мира, а ще вземе Старик вместо мен. Ела, заминаваме за Висня веднага. Трябва да сме там след два дни.
Оставих изплетеното на леглото, когато заминах. Може би някой друг ще дойде в малката къщичка и ще го използва. Не спорих с нея. Баща й беше в лицето й в този момент, макар тя да не го знаеше и нямаше смисъл да споря. Той изглеждаше така в кабинета на стария херцог, изглеждаше така и когато отведе Ирина до олтара, за да я ожени за царя: беше избрал път и беше поел по него, а ако имаше някакви завои, това нямаше да го отклони. Ето така изглеждаше тя сега.
Надявах се единствено вече да не мръзна толкова, когато тя ме отведе в двореца в една стая, изпълнена с блестящи огледала, тишина и златна арфа, на която никой не свиреше. Но по первазите на прозорците беше натрупан сняг и не гореше огън в тази тъмна стая, на който да сгрея ръцете си. Никъде нямаше да намеря запалена камина. В двореца цареше възбуда, когато излязохме, слугите тичаха напред-назад, но щом видеха Ирина, спираха и й се покланяха. Тя питаше всеки как се казва, а когато отминеха, повтаряше на себе си името му три пъти — похват, който и баща й използваше, когато в армията му дойдеше нов войник. Но какво щяха да й помогнат слугинчетата и лакеите, когато се изправи пред демона и дявола?
Тръгнах след нея и излязохме на двора. Царската шейна беше готова, голяма позлатена колесница, току-що боядисана с бяла боя, може би дори тази сутрин. Царят стоеше до нея, облечен в черни кожи със златни пискюли, а на ръцете си имаше червени ръкавици, гарнирани с черна кожа; ох, това суетно момче, а очите му бяха вперени в моето момиче и аз вече не можех да я скрия от него.
— Магрета, царят е магьосник — ми беше казала тя още когато беше десетгодишна, а косата й вече течеше като тъмна река под сребърната четка, докато седяхме до огъня в малката стая в двореца на стария цар. — Царят е магьосник. — Ей така го каза, спокойно и на глас, сякаш е нещо, което всеки може да каже по всяко време и нищо лошо няма да му се случи, сякаш едно момиче може да го каже на вечеря пред целия двор, със същата лекота, с която го каза, излизайки от ваната на старата си нануша; момиче, което беше дъщеря само на херцог, чиято нова жена вече беше надула корема.
Но беше още по-лошо: след като я ударих по бузата с четката и й казах никога да не говори такива неща, а тя сложи ръка на бузата си, където червенината вече избледняваше, и ме изгледа.
— Но е истина — каза тя, сякаш това имаше значение и добави: — Той оставя мъртви катерички за мен.
Докато бяхме в Корон, повече не я пусках да излиза в градините, макар че стана по-бледа и безучастна, като седеше по цял ден до огъня и ми помагаше да преда. С изпредените чилета подкупих момичето, което миеше пода, да ми казва всеки ден кога царят става от масата — тя знаеше това от сестра си, която беше две години по-голяма и й поверяваха да носи чинии; и за хубавата прежда, след като раздигнеше царските чинии, бързо се качваше един етаж нагоре по стълбите и викаше сестра си, която идваше на тавана при нас да ни съобщи това. Едва тогава водех Ирина долу да я нахраня със студени неща в последната минута, преди да са разчистили масата.
И така продължи седем седмици, седем дълги седмици, а царят винаги идваше много късно и оставаше много дълго на масата; всяка сутрин, докато седяхме гладни, мръзнехме и чакахме горе на тавана, аз решех с четката косата на Ирина, докато момичето се качеше да ни каже, че той си е тръгнал, и всяка вечер й намирах работа, като я карах да разресва вълната и да ми я връща пресукана, докато стане безопасно да се промъкнем долу и да съберем остатъците от масата.
Накрая една сутрин тя скочи от стола и се втурна към прозореца: студен вятър беше задухал, образувал се беше първият скреж.
— Зимата скоро ще дойде, искам да изляза навън — извика тя и се разплака. Скъса ми се сърцето, но вече не бях младото момиче, което се страхуваше, че ще остане завинаги затворено зад вратата. Знаех, че вратата дава безопасност, че няма винаги да бъде затворена, и не я пуснах навън. Тази вечер камериерът на баща й дойде ядосан, че е трябвало да се качва по стълбите, а не сме на масата, където лесно щеше да ни намери; каза ни рязко, че пътищата са замръзнали и сутринта ще отпътуваме. Щом си отиде, благодарих на светците.
Последваха седем години на безопасност, които й бях извоювала със седем нещастни седмици търпение — това не беше нищо. Но сега ми се струваше, че е били напразно, когато го видях да я гледа с очи, твърди като камък. Седемте години бяха отминали — бяха отминали много бързо — и вече не можех да затворя вратата пред него. Някой по-силен от мен я беше отворил. Той протегна облечената си с ръкавица ръка и тя ме пусна: