— Отиди в онази шейна там със стражите, Магра, те ще се погрижат за теб.
Те бяха млади хора, войници, но тя беше права; бях стара жена с побелели коси, а тя беше тяхната единствена царица. Тези сурови млади мъже ми помогнаха да се кача в шейната, завиха коленете ми с одеяла и мило ме наричаха баба, старата нануша, а после не ми обръщаха внимание; обсъждаха кои са добрите места за пиене във Висня и мърмореха, защото херцогската кухня не беше щедра, а когато си помислеха, че съм задрямала, си говореха за момичета.
Те ръгаха и подбутваха един от тях, мускулест млад човек с мустаци, който беше достатъчно хубав, че момичетата да въздишат по него, но не говореше за нищо. Накрая един друг войник се засмя и каза:
— Оставете Тимур на мира. Знам къде е сърцето му: в кутията за бижута на царицата.
Всички се засмяха, но не много, и престанаха да го дразнят; когато се изправих и се прозях, за да им покажа, че наистина съм спяла, го видях и видях болката в очите му, сякаш наистина е бил прострелян със стрела. Той гледаше напред през рамото на коларя, към бялата шейна пред нас и аз също виждах тъмната коса на Ирина под бялата кожа на шапката й.
По време на пътуването Мирнатиус говореше с мен само когато беше абсолютно необходимо, при това с възможно най-киселото изражение.
— Както искаш — отговори кратко той, когато му казах, че трябва веднага да заминем за Висня. — И кога по-точно ще се материализира този Старик?
— Утре вечер във Висня — казах аз.
Той направи гримаса, но не спори. В шейната ме настани на седалката до себе си и гледаше на другата страна, освен когато спряхме в къщата на един благородник за почивка. Цялото домочадие излезе да ни посрещне начело със самия принц Габриелиус, горд и беловлас. Той се беше сражавал рамо до рамо със стария цар, а една негова внучка участваше в състезанието за царица, така че имаше всички основания за обиденото изражение на лицето си, когато му бях представена. Изражението обаче изчезна. Принцът задържа много дълго ръката ми в своята.
— Милейди — каза тихо той и ми се поклони прекалено дълбоко.
По време на вечерята Мирнатиус не спря да ме гледа с гневно отчаяние, сякаш ако продължеше още малко да се чуди какво всички останали намират в мен, щеше да се побърка.
— Не, няма да спим тук — отговори той на принца с дива злоба и след това почти ме завлече до шейната, което вероятно изглеждаше като изблик на ревност. Той яростно се дръпна в ъгъла, изкрещя на кочияша да подкара конете и щом тръгнахме, започна да ми хвърля бързи, донякъде неволни погледи, сякаш искаше да изненада мистериозната ми красота и да я хване, когато тя не очаква, преди да е изчезнала пред очите му.
Не мина и час, когато той рязко спря шейната насред гората и нареди на лакея да му извади кутията за рисуване: красива комбинация от инкрустирано дърво и злато, която се разгъваше в нещо като малък статив и съдържаше папка с рисунки на тънка хартия. Зървах по нещо отстрани, докато той прелистваше страниците: нахвърляни рисунки, модели и лица ме гледаха отвътре, някои от тях красиви, други познати от бляскавия му двор, но на една страница бързо се прокрадна друго лице, странно и ужасно. Дори не и лице, си помислих, след като то изчезна; съвсем груба форма му придаваха няколко сенки тук и там, нещо като тънки струйки дим, но това беше достатъчно, за да всее ужас.
Спря на празна страница близо до края.
— Седни и гледай в мен — каза строго той и аз се подчиних, без да споря, а и сама бях доста любопитна; чудех се дали магията ще продължи да действа, когато мъжете ме гледаха на картина. Той рисуваше с бърза, уверена ръка, като гледаше повече в мен, отколкото в рисунката си. Още докато шейната се спускаше напред, лицето ми започна да се оформя на страницата, а когато свърши, той се взря в нея, после свирепо я откъсна и ми я подаде.
— Какво виждат в теб? — попита той.
Взех я и за пръв път се видях с короната. Видях повече от себе си на страницата в скицираното от него с няколко линии, отколкото някога бях виждала в огледалото. Не беше жесток, макар че всякакво ласкателство отсъстваше, и по някакъв начин ме беше сглобил от парчета: тънкото лице и тънките устни, дългият нос на баща ми, без да е два пъти чупен, и очите ми, едното малко по-високо от другото. Огърлицата беше надраскана в основата на врата ми, короната беше на главата ми, дебелата двойна плитка падаше на рамото ми, а щрихите подсказваха, че косата е гъста и лъскава. Беше обикновено, некрасиво лице, но несъмнено беше моето лице, не на някой друг, макар че на страницата имаше само няколко щрихи.