— Виждат мен — отговорих аз и му върнах рисунката, но той не искаше да я вземе. Наблюдаваше ме, а залязващото слънце оцветяваше очите му в червено, после се наведе към мен.
— Да, Ирина; те тебе те виждат сладка и студена като лед — каза той с димящ глас, едновременно галещ и ужасен. — Ще спазиш ли обещанието си? Доведи ми зимния цар, а аз ще те направя лятна царица.
Стиснах ръце и смачках хартията, като се постарах да отговоря със спокоен глас.
— Ще те заведа при крал Старик, ще го поставя под твоя власт — казах аз. — А ти ще се закълнеш, че ще ме оставиш на мира, мен и всички хора, които обичам.
— Да, да, да — каза доста нетърпеливо демонът. — Ти ще имаш красота, и сила, и богатство; ще имаш тези три неща. Златна корона и висок замък; ще ти дим всичко, което пожелаеш, само ми го доведи по-скоро.
— Не искам обещанията ти и даровете ти. Аз си имам и корона, и замък. Ще ти го доведа, за да сложа край на зимата в Литвас, тогава моите желания сами ще се сбъднат, щом веднъж ме оставиш на мира, мен и моите хора.
На него това не му хареса. Мимолетното впечатление от скицника, тази сянка на ужаса ме погледна навъсено от лицето на Мирнатиус и аз с голямо усилие се сдържах да не се дръпна.
— Но какво искаш, какво да ти дам в замяна? — попита той недоволно. — Искаш ли вечна младост или магически пламък в ръката си? Силата да замъгляваш умовете на хората и да ги пречупваш според волята си?
— Не, не и още веднъж не — казах аз. — Нищо няма да взема. Отказваш ли се?
Той изсъска презрително и се изви неестествено на седалката на шейната, като вдигна краката на Мирнатиус и уви ръцете му около тях, а главата му се поклащаше напред-назад като пламък, който се вие около дърво. После започна да мърмори.
— Но тя ще го доведе… тя ще ми го доведе… — и отново ме изгледа втренчено с червени очи и засъска: — Съгласен съм! Съгласен съм! Но ако не ми го доведеш, голямо пиршество ще си направя с теб и близките ти.
— Ако още веднъж ме заплашиш, ще си отида, ще ги взема всички с мен и ще заживеем в страната на Старик — казах аз с безумно самочувствие, — а ти ще си обречен на безкраен глад, докато всичката ти храна изчезне, а огънят ти загасне и се превърне в пепел. Утре вечер ще получиш своя крал Старик. Дотогава изчезвай. Твоята компания ми е още по-неприятна от неговата, ако това изобщо е възможно.
Той съскаше срещу мен, но заплахата, изглежда, подейства, а може би и той не харесваше моята компания. Скри се вътре в Мирнатиус като изгасваща искра и червеният пламък изчезна. Мирнатиус се облегна на възглавниците и дишаше дълбоко. Когато се успокои, обърна глава към мен и ме изгледа.
— Ти му отказа — каза той, почти ядосано.
— Не съм толкова глупава, че да взимам дарове от чудовища — отговорих аз. — Откъде мислиш, че идва силата му? Такива неща имат цена.
Той се изсмя, малко пискливо и пронизително.
— Да, номерът е да накараш някой друг да плати вместо теб — каза той и извика на кочияша: — Кошик! Намери ни къща, където да преспим.
Той не обмисли ситуацията, когато импулсивно реши да продължим пътуването, а същото се отнасяше и за мен, когато произнасях високопарните си речи на демона. Единственият подслон наоколо беше скромната къща на един болярин, нищо толкова грандиозно, колкото ако бяхме останали при принц Габриелиус. Естествено боляринът отстъпи своята спалня на царя и царицата, с добро легло с балдахин в нея, но всички други доста трудно се сместиха — отново беше ужасно студено, толкова, че конете и добитъкът трябваше да са на закрито; невъзможно беше някой да спи навън, а в конюшните почти нямаше място. Което означаваше, че няколко слуги трябваше да спят на пода в нашата стая, аз не можех да избягам, и макар демонът да не беше там, съпругът ми беше.
Моята брачна нощ толкова дълго ме изпълваше с грозен и неестествен ужас, че не се бях сетила да се тревожа за такъв обикновен ужас, като да си легнеш в леглото с непознат. Успокоявах се с това, че той поне не ме желае, колкото и неприятно да беше да легна в леглото до него. Когато слугите започнаха да го събличат и той забеляза, че аз присъствам, погледна към леглото с някакво безучастно примирение. После, когато загасиха свещите и спуснаха завесите на леглото, лежахме сковано един до друг, а зимният въздух все пак проникваше в стаята, въпреки дървените стени и огъня в камината. Той въздъхна гневно и се обърна към мен, стиснал устни като затворник, отиващ на ешафода.