Спрях го, като сложих ръце на гърдите му и се взирах в него на розовата светлина, а сърцето ми неочаквано силно заби.
— Е, моя обична съпруго? — каза горчиво той, пародия на нежност, предназначена за публика от един зрител, и аз разбрах, че той все пак имаше намерение да ме обладае. Не бях способна да мисля; умът ми се беше изпразнил. Отвън имаше четирима слуги, които слушаха: дали ще кажа не, дали ще кажа, още не, ако ме чуеха — и тогава той хвана нощницата ми, вдигна тънкия плат нагоре над бедрата ми и прокара пръсти по кожата ми.
Подскочих, неволно се разтреперих и усетих как бузите ми пламват и болезнено парят.
— О, любими мой — казах високо аз тогава, сложих ръце на гърдите му и го отблъснах от себе си, колкото можех по-силно.
Той не очакваше това и се беше повдигнал на леглото само на ръце, затова падна назад; вдигна се нагоре с не толкова гневно изражение, защото и без това го правеше като обречен човек, а аз се наведох и яростно прошепнах:
— Клати леглото!
Той ме изгледа изумено. Аз самата се залюлях на леглото, така че старото дърво доста силно заскърца, за да му покажа, а той донякъде учудено ме последва, като накрая аз издадох още един звук, за да задоволя публиката ни, а той изведнъж грабна една възглавница, зарови лицето си в нея и започна неудържимо да се смее. За момент се разтревожих, че отново получава пристъп.
После неочаквано той се разплака, толкова сподавено, че дори и аз не чувах нищо, макар да бях с него зад завесите; чух го едва когато отмахна възглавницата, за да си поеме въздух, между два вопъла. Ако в стаята го бяха чули, в това нямаше да има нищо, което да постави под съмнение нашия театър; той само лекичко изпъшка, всички други звуци бяха заглушени.
Седях там като дървена кукла; не знаех какво да правя. Не исках да изпитвам нищо, но в първия момент ме ядоса неговата проява на лош вкус да плаче пред мен, сякаш имаше право да очаква, че ще се развълнувам, но никога не бях чувала човек да плаче така. Изпитвала съм страх, обида, мъка, но в мен не се съдържаха такива вопли. Той щеше да ме изпълни с тях, ако беше нахранил с мен демона. Както демонът поглъщаше самия него, може би.
Негова си е вината, казах си аз и дълго си го повтарях, докато седях там, а тялото му до мен омекваше като топящ се сняг, като накрая напълно утихна и потъна в изтощение. Но колкото и да не исках, ми беше мъчно за него, сякаш с магия измъкваше съчувствие от мен. Седях със свити колене, стиснала ръце около краката си под завивката и се опитвах да се успокоя, и накрая си казах, че може би е заспал. Престраших се и погледнах през рамото му: очите му бяха отворени и безизразни, но кървавият им блясък вече изчезваше, той ги затвори и намести глава на възглавницата.
Глава 18
Когато си тръгнахме от къщата, се страхувах, че Степон и майката на Мирием трудно ще ходят в снега. Но снегът беше замръзнал и краката ни не потъваха. Само Сергей пропадна два пъти, но изтупахме снега от дрехите му, за да не се стопи и да не попие в тях. Не вървяхме дълго. Беше минал може би половин час, дори и със спирането заради падането му в снега, когато изведнъж Сергей каза:
— Мисля, че виждам пътя.
И беше прав. Щом излязохме от гората, пред нас се показа замръзналата река и покрай нея пътят със следи от шейни по снега.
Вървяхме цял ден и край пътя имаше къщи и села. Те започнаха да се сгъстяват, защото приближавахме Висня, каза майката на Мирием. Не разбирах как сме могли да бъдем толкова близо дотолкова много къщи. Бяхме далече от пътя, толкова навътре в гората, когато открихме малката къщичка. Странно беше, че не бяхме чули никакви звуци и гласове и че Сергей не беше срещнал никого, когато ходеше в гората за дърва. Но къщите и селата бяха там. Малко ме беше страх, когато видяхме хора, но никой не ни обърна внимание. Когато започна да се стъмнява, бащата на Мирием ни каза да го чакаме на пътя. Върна се с кошница, пълна с храна, и каза, че е платил да ни пуснат да спим в обора над животните тази вечер. На сутринта извървяхме останалия път до Висня, което стана за два-три часа.
Мислех си, че Висня ще бъде като града, само че по голяма, но тя се оказа нещо като сграда. Виждахме само стена, която продължаваше, докъдето стига погледът и в двете посоки. Направена беше от червени тухли, градени една върху друга, и беше толкова висока, че да не можеш да видиш какво има от другата страна, а дори и още по-висока. Нямаше прозорци в стената, освен някои много тесни прозорчета на върха, толкова малки, че няма да поберат цялото ти лице и ще трябва да гледаш само с едно око. Единственият вход се намираше на края на пътя и беше толкова широк, че през него можеше да мине голяма шейна, теглена от четири коня и натоварена догоре с вълна.