Нямаше друг начин да стигнеш близо до стената. Голям ров беше изкопан около цялата стена. Той беше пълен със сняг, но сега видяхме защо е направен — под снега се показваха остри върхове — големи дървета с отсечени клони и заострени върхове. Изглежда, не искаха никой да минава оттам.
Имаше много, много хора на градските врати, които чакаха да влязат. Никога не бях виждала толкова много хора. Върволицата от хора беше дълга и приличаше на пилета, наредили се на опашка. Когато стигнахме достатъчно близо и видяхме хората и стената, аз отидох до Сергей, а Степон ме хвана за ръка и ме дръпна към себе си. Не искаше да каже нищо, преди да наведа главата си ниско към него и прошепна в ухото ми:
— Не може ли да се върнем в къщата?
Но родителите на Мирием, изглежда, не се тревожеха.
— Днес ще се чака много — каза майката на Мирием. — Сигурно някаква важна личност идва на посещение при херцога. Вижте, те държат вратите свободни, докато той пристигне.
— Царят идва, чух да говорят хората — каза една жена пред нас на опашката. Тя беше облечена с хубава вълнена рокля, кафява, с бродерия около подгъва, с червен шал на главата и кошница през рамо; синът й беше висок, мълчалив младеж с масури зад ушите, каквито носеше панов Манделщам, значи и те бяха евреи.
— Царят! — каза майката на Мирием.
Другата жена кимна.
— Той се ожени за дъщерята на херцога миналата седмица. И вече се връща да го посети! Дано не е лош знак.
— Горкото момиче сигурно се е затъжило за дома си — каза майката на Мирием. — Колко годишна е?
— О, достатъчно голяма е, за да се омъжи — отговори жената. — Сестра ми ми я показа в града миналата година, вървеше със слугите си. Не е много хубава, но казват, че царят се е влюбил в нея от пръв поглед.
— Е, сърцето знае какво иска — каза панова Манделщам.
Не я бях чувала да разговаря с някого така. Помислих си, че сигурно се познават, но след малко майката на Мирием попита:
— Имате ли роднини в града?
— Сестра ми живее тук с мъжа си. Ние имаме ферма в Ханск. Вие откъде сте?
— От Павис — отговори майката на Мирием. — На един ден път оттук е. Идваме на сватба: племенницата ми Басия.
Жената издаде радостен вик и сложи ръце на раменете й.
— Племенникът ми Исак!
Те се разцелуваха по бузите, прегърнаха се и започнаха да си говорят за хора, които не познавах: станаха приятелки толкова лесно. Не можах да разбера как се бяха намерили на тази дълга опашка сред толкова много хора. Приличаше на магия.
Чакахме много дълго. Отначало си помислих, че е по-лесно да се стои, отколкото да се върви, но се оказа, че не е така. Жената носеше храна в кошницата си и ни почерпи, а аз също имах малко останала храна в моята кошница, която раздадох. Изчистихме от снега няколко камъка край пътя и поседяхме малко на тях.
Докато ядяхме, се чу тропот, които идваше от земята под нас, а после и далечно дрънчене. От градските врати излязоха мъже и минаха покрай опашката, като избутваха хората още по-встрани от пътя, а когато стигнаха до нас, ни заповядаха със строги гласове да станем и да сме готови да се поклоним. Имаха мечове на коланите си, истински мечове, не играчки. Стояхме прави още дълго време и чакахме, докато звънтенето малко по малко се усилваше и после изведнъж стигна до нас. Видях черни коне, със златни и червени такъми и дълга ниска шейна, украсена с резба и блестяща от злато. Вътре седеше момиче със сребърна корона. Движеха се толкова бързо, че ги зърнахме само за миг и вече бяха отминали. Голямата шейна мина през вратите, влезе в голямата градска сграда и изчезна, без дори да намали ход. Чуха се възгласи:
— Царицата! Царицата!
Сетихме се, че трябва да се поклоним чак когато отминаха, но нямаше значение, защото все още имаше на кого да се покланяме: шейни, пълни с чанти, кутии и хора, достатъчно, за да населят цяло село, всички следващи царя, сякаш той не беше един човек, а беше всички те взети заедно, нещо, направено от хора.
Когато накрая всички отминаха и целият цар беше вътре в града, войниците разрешиха влизането. През цялото време бяхме чакали, за да може царят да влезе в града, без да чака. Опашката зад нас беше по-дълга, отколкото пред нас. Но щом като почнаха да пускат хората да влизат, мина може би половин час, докато стигнем до вратата, въпреки че ни бяха държали да чакаме там часове. Толкова се бях уморила от чакане и исках само да стигнем до вратата, но Степон вървеше бавно, толкова бавно, че хората зад нас започнаха да се дразнят. Степон гледаше към вратата.