— Ами ако повече не може да излезем? — попита ме той.
Не знаех отговора. После стигнахме по-близо и видях, че хората не минават просто през вратата. Мъжете с мечовете им задаваха въпроси и записваха отговорите. Изведнъж се изплаших. Ами ако започнеха да ни разпитват кои сме, откъде сме и защо идваме? Не знаех какво да отговоря.
Но панова Манделщам хвана другата ми ръка, не тази, която Степон държеше, стисна я и тихо каза:
— Просто нищо не говори.
А когато стигнахме до вратата, панов Манделщам поговори с човека с меча, после видях, че му дава една сребърна монета и той каза:
— Добре, добре. — И ни махна с ръка да минаваме.
Толкова се зарадвах и изпитах такова облекчение, че вървях, без да мисля, и не усетих кога съм влязла в града. Вратата беше много голяма — разстоянието от началото до края й беше двайсет крачки. Колкото по-навътре влизахме, толкова по-шумно ставаше. После стигнахме до другата страна и над нас се откри небето, а наоколо навсякъде имаше други сгради, сякаш градът ги беше глътнал в корема си, заедно с нас и всички останали хора.
Степон спря, сложи ръце на ушите си и не искаше да ходи никъде. Трепереше, когато го пипнах.
— Ела, ще стане по-тихо, когато излезем от оживените улици — каза му панова Манделщам.
Но Степон не помръдваше.
— Хайде, Степон, ще те нося на гръб — каза Сергей накрая, макар че не беше правил това, откакто Степон беше много малък, а Степон сега беше голям и краката му с ботушите, които панова Манделщам му е дала, висяха от раменете на Сергей и се клатеха. Но той скри лице в гърба на Сергей и не го показа през целия път.
Не беше лесно да се ходи по улиците. Дълго време беше валял силен сняг и за да могат да минават, хората го бяха натрупали в стени от двете страни, като бяха оставили дупки пред входовете на къщите. Но улиците не бяха много широки, а вчера пак беше валял сняг и сега снежните стени се издигаха над главите ни, а по пътеките беше останал сняг, за който нямаше място и той беше станал черен от мръсотията, полузамръзнал и хлъзгав. Навсякъде имаше големи къщи, издигнати една до друга без място от двете страни, и имах чувството, че се надвесват над нас на улицата и ни гледат. Накъдето и да се обърнеш, имаше хора. Нямаше място, където да няма нито един човек.
Вървяхме след панова Манделщам. Тя знаеше къде отива. Не знам как. Всеки ъгъл, зад който завиваше, беше съвсем същият като предишния. Но тя вървеше спокойно и уверено, без да се замисля накъде да завие, и не бъркаше, защото накрая стигнахме до една голяма стена, не толкова голяма, колкото първата, с врата в стената и двама мъже с мечове. Панов Манделщам пак даде монета и те ни пуснаха да минем. Помислих си, че сега може би излизаме от града, но имаше още град отвъд стената. Само че в тази част всички бяха евреи.
Никога не бях виждала други евреи освен семейството на Мирием, жената на опашката и сина й. Сега не виждах нищо друго, освен тях. Помислих си, че когато Мирием е трябвало да отиде в царството на Старик, и с нея е било така. Изведнъж всички наоколо са еднакви, но не са като теб. А после си помислих, че за Мирием това и без това е било така. Така е било за нея през цялото време в града. Затова може би не й е било толкова непознато.
И така, мислех си за Мирием и какво е станало с нея и после изведнъж се сетих, че панова Манделщам идва тук за Мирием. Спрях на улицата. Не ги бях питала защо идваме. Такава радост изпитах, когато ги видях там в гората тях двамата и Степон, че не ми беше останало място за въпроси. Тя търсеше Мирием. Но Мирием нямаше да е тук.
Продължавах да вървя, защото панова Манделщам вървеше напред и ако я изгубехме, ние със Сергей и Степон нямаше да знаем какво да правим. Не знаех как мога да изляза от този град. Беше все едно да си в къща с хиляда врати и всички врати да са еднакви. Минахме през голям пазар на един площад, пълен с хора, които продаваха и купуваха, после завихме по една улица и там беше тихо в сравнение с шума на пазара, но все пак беше доста шумно в сравнение с гората. Скоро стана по-тихо, а къщите започнаха да стават големи и широки, с големи прозорци, запълнени със стъкло, снегът тук беше събран на равномерни купчини, а от снега до входовете имаше стълби. Накрая стигнахме до една много голяма къща с арка и двор пред нея. Там имаше коне и хора, които носеха някакви неща, и беше много оживено.
Майката на Мирием спря пред стълбите на тази къща. Беше хванала панов Манделщам под ръка, а той погледна нагоре към вратата и ми се стори, че не иска да влиза в къщата, но после двамата се качиха по стълбите, а тя се обърна назад към нас и каза: