— Идвайте!
Качихме се след тях и влязохме в къщата.
— Ракел! — извика една жена; косата й беше сива, сребриста и бяла, а в лицето й имаше нещо, което ми напомни за панова Манделщам. Те се разцелуваха, а аз се сетих, че това е бабата на Мирием. Майката на Мирием имаше майка, която също беше жива.
— И Йозеф! Откога не сме се виждали. Влизайте, влизайте, съблечете си палтата — каза тя и целуна панов Манделщам по бузата.
Страх ме беше, че панова Манделщам ще я попита за Мирием веднага, но тя не я попита. Още жени излязоха от кухнята и се вдигна много шум, те се поздравяваха и говореха. В началото си помислих, че не ги разбирам, защото говорят толкова бързо, но после осъзнах, че използват думи, които изобщо не разбирам, смесени с думи, които знам. Изведнъж ми се прииска да избягам, да се върна в малката къщичка в гората. Докато седях на масата в къщата на панова Манделщам и ядях от чинията на Мирием, тайно в сърцето си, несъзнателно, си бях пожелавала да заема мястото на Мирием, но сега почувствах, че всъщност не познавах мястото на Мирием. Бях видяла част от него, но не цялото. Това тук също беше мястото на Мирием и то не беше място за мен. Тук изобщо не бях желана.
Щях да си тръгна, ако знаех къде да отида. Сергей стоеше до мен, Степон беше слязъл от гърба му и сега се притискаше към мен и криеше лицето си в престилката ми. Те щяха да тръгнат с мен. Но не знаехме къде да отидем. И после си чух името. Панова Манделщам беше завела майка си настрани от цялата врява и тихо й говореше нещо за мен, за нас, която тревожно слушаше и ни поглеждаше. Исках да знам какво говорят, какво я тревожеше толкова и се чудех какво ще правим, ако тя кажеше, че не ни иска дори да пренощуваме тук. Ние носехме неприятности, а тя не ни познаваше.
Но жената не каза това. Каза нещо на майката на Мирием, а после майката на Мирием дойде при нас с усмивка, която сякаш говореше, че всичко е наред, но не беше сигурна в това, и после ни поведе навътре в голямата къща. Там имаше стълба, която водеше нагоре, и ние я последвахме до голям коридор с килим в средата, после имаше друга стълба, качихме се по нея и после по друга стълба, този път дървена, а после бяхме в малък коридор без килим, с обикновен дървен под, и само две врати от двете страни и таван с врата на него, от която висеше шнур. Тя отвори вратата вляво и ни въведе в стая, с големината на стаята в малката къщичка в гората, ето толкова голяма беше тази къща, че трябваше да се качваш и да се качваш нагоре в нея и да откриеш цяла друга къща на върха; и ето толкова голям беше този град, че в него имаше толкова много такива къщи, че не можеш да ги различиш една от друга.
В стената срещу вратата имаше прозорец, Степон се отскубна от ръката ми и изтича към него, допря лице към стъклото и извика:
— Ние сме птици! Ванда, Сергей, вижте, ние сме птици!
Отидох до него малко подплашена; всички погледнахме през стъклото и Степон беше прав: бяхме птици. Бяхме се покатерили много високо в къщата и гледахме отгоре покривите на другите къщи, гледахме отгоре улиците. От високо виждах пазара, през който бяхме минали, но беше толкова малък, че можех да го скрия с ръката си, ако я сложех на стъклото; виждах и голямата градска стена и тя беше само една тънка линия, която се виеше като оранжева змия около града, оранжева змия със сняг по гърба си, а от другата й страна беше гората с всички тъмни дървета, превърнати в едно огромно черно петно, покрито от начало до край с дебела бяла пелена, от която ме заболяваха очите като я гледах. Снегът по покривите на всички къщи беше бял, а по улиците си беше все така мръсен и черен, но от толкова високо дори и това не изглеждаше зле.
— Заповядайте, седнете и си починете — каза майката на Мирием. Дори не бях погледнала стаята заради прозореца. В нея имаше три легла, истински легла, направени от дърво, всяко с дюшек, одеяла и възглавници. Имаше и малка камина, в която не гореше огън, но в стаята и без това беше много топло, както и малка маса пред прозореца, и два стола пред камината. На тях имаше възглавнички, които бяха съвсем малко износени. — Знам, че сигурно сте гладни, ще накарам да ви донесат храна. Съжалявам, че ви настанявам толкова високо, в помещение за слугите: всички други стаи долу вече са заети от гостите. Но част от тях ще си заминат утре след сватбата и тогава няма да е пълно с толкова много хора.
Не знаехме какво да кажем, затова не казахме нищо. След това тя ни остави сами и всеки седна на едно легло. Знаех, че дядото на Мирием е богат, но до този момент не знаех какво означава да си богат. Богат означава, че тази стая с три легла и маса и столове и прозорец, запълнен със стъкло, е нещо, за което да се извиняваш. Тя беше дори още по-голяма, отколкото ми се стори в началото, защото когато седнахме, имаше широко празно пространство на пода между нас, където нямаше неща за готвене, нямаше голям куп дърва за огрев, нямаше тенджери, брадви и метли на стената. Имаше една малка картина на стената над моето легло, на която някой беше нарисувал града, както се вижда от прозореца, само че през пролетта, със зелени дървета и птици във въздуха.