След известно време панова Манделщам се върна и с нея дойде едно момиче, високо, силно, младо момиче, чиято коса беше прибрана под кърпа. То носеше голяма табла с храна; тя я сложи на масата, после се поклони на панова Манделщам и излезе. Гледах след нея и си мислех, това момиче съм аз; за мен тук нямаше място дори да разнасям неща и да прибирам неща. Те вече имаха човек за това.
Степон и Сергей започнаха да ядат веднага. И аз бях гладна, но имаше болка в стомаха ми, когато погледнах храната, и казах на панова Манделщам:
— Ние не сме ти полезни за нищо тук — казах аз и за малко да добавя и трябва да си тръгнем, но не го казах, защото нямаше къде да отидем, освен ако можехме да се превърнем в птици и да отлетим.
Панова Манделщам ме изгледа учудено.
— Ванда! След всичката помощ, която си ни оказвала? Бих ли могла да кажа: Но тя вече не ми е потребна? — Тя се пресегна, хвана лицето ми в ръце и леко го поклати. — Ти си добро момиче. Толкова работа вършеше, без нито веднъж да се оплачеш. Откакто дойде в моята къща, аз не трябваше да си мръдна пръста. Преди да се сетя да свърша нещо, то вече беше свършено. Бях болна, но понеже ти беше там да помагаш, оздравях. А ти никога не поиска нищо. Взе само това, което насила ти пъхахме в ръцете. Затова сега трябва да ме оставиш да ти помогна.
— Това, което ми пъхахте в ръцете, е повече от всичко, което имам — казах аз, защото не можех да понеса тя да говори тези неща, които не бяха истина, сякаш съм отишла да й помагам само защото съм добра, а не защото исках пари и исках да съм в безопасност.
— Значи ти нямаш достатъчно, а аз имам повече от достатъчно — каза тя. — Успокой се, миличка. Ти вече нямаш майка, затова остави ме за момент да говоря с нейния глас. Слушай сега. Степон ни каза какво се е случило. Има хора, които отвътре са вълци и искат да изядат други хора, за да запълнят търбусите си. Това се е случвало в твоята къща с теб през целия ти живот. Но ти си тук сега с братята си, и не са те изяли, и в теб няма вълк. Вие сте се изхранвали един друг и сте отблъсквали вълка. Това е всичко, което можем да направим един за друг в този свят, да отблъскваме вълка. И ако в моята къща е имало храна за теб, аз се радвам, радвам се с цялото си сърце. И се надявам, че винаги ще има.
— Тихо, не плачи — каза тя и триеше с палци сълзите ми, но те капеха много по-бързо, отколкото тя ги изтриваше. — Знам, че те е страх и се тревожиш. Но днес тук ще има сватба. Сега е време за радост и веселие. Днес не пускаме тъгата да влезе в къщата ни. Разбираш ли? Сега седни и хапни. Почини си малко. Ако искаш, когато си починеш, слез долу да ми помогнеш. Има още работа за вършене и тя е приятна работа. Ще издигнем сватбения балдахин, ще сложим храна на масите, ще ядем заедно и ще танцуваме, а вълкът няма да дойде. Утре ще мислим за други неща.
Кимах, без да казвам нищо. Не можех да говоря. Тя ми се усмихна, изтри още сълзи от лицето ми, после се отказа да ги трие и само ми подаде кърпичка, която извади от полата си, пак ме погали по бузата и излезе. Сергей и Степон стояха на масата и се взираха в храната пред тях. Там имаше супа, хляб, яйца, и когато седнах до тях, Степон каза:
— Не знаех, че е магия, когато ти ги донесе вкъщи. Мислех, че е само храна.
Изведнъж протегнах ръце към тях: протегнах ръка към Сергей от едната ми страна и към Степон от другата и те протегнаха ръце към мен и един към друг и ние се хванахме здраво, здраво; направихме кръг, братята ми и аз, около храната, която ни бяха дали, и нямаше никакъв вълк в стаята.
Рано сутринта Мирнатиус дръпна завесите и накара слугите да се размърдат, преди още да се надигна от леглото; те ни донесоха горещ чай, топъл хляб с масло и конфитюр на табла, друга табла с дебели резени шунка и сирене: вкусна храна, със сигурност най-доброто, което имаха, макар да беше едно ниво по-високо от селска кухня. Той я изгледа презрително и хапна само малко оттук-оттам. Аз се насилвах да ям и наведох очи, за да не го гледам в разкошната му бродирана нощница, да не гледам ръцете и устните му. Усещах топлината от огъня на бузата си, но и другата ми буза беше гореща. Постоянно си спомнях за пръстите му по бедрото ми и пръстенът ми не искаше да погълне тази топлина.