Той пожела вана и трябваше и това да изтърпя: поставиха я пред камината и две момичета го миеха, а аз се мъчех да не гледам, докато ръцете им се движеха по тялото му, и да не изпитвам нещо като ревност. Не го ревнувах него, а ревнувах чувството, което ме беше накарал да изпитам, това вълнение, което трябваше да предизвиква мъжът, на когото бих позволила да ме докосва; мъж, който щеше да желае да ме докосва, който наистина би бил мой съпруг. Исках тази тръпка по крака ми да бъде дар, който не съм очаквала; исках да мога да го погледна във ваната, да се изчервя и да изпитвам радост. Вместо това трябваше съзнателно да гледам настрани, защото, ако планът ми успееше, тази вечер щях да го бутна в ямата с крал Старик, да ги погреба и двамата и да се омъжа за един вулгарен човек, който беше на годините на баща ми.
Магрета плахо се промъкна с гребена и четката, за да ми направи косата; ръцете й на раменете ми задаваха трептящия въпрос, на който вече не можех да отговоря. Преди време тя ми обясни с прозаичен език какво става между мъжа и жената, когато все още бях достатъчно малка, за да си помисля, че това го прави с мен, преди да съм се омъжила.
— Не че ще те оставят насаме с мъж, душенка — добави тя със закъснение, като ме галеше по косата. Предаваше ми слово, което някой й беше изнесъл на нея много отдавна; слово, на което тя се беше подчинявала през целия си живот.
Няколко години по-късно, когато бях достатъчно възрастна, за да разбирам какво означава бракът за дъщеря на херцог и защо никога няма да ме оставят насаме с мъж, за да избирам нещо, преди изборът да е направен за мен, тя отново ми описа всичко това, успокоявайки ме, че то е нещо, което трябва да се изтърпи; не е толкова лошо, трае само няколко минути и не боли много, само първия път. Обаче аз бях твърде възрастна, за да ме успокояват. Разбирах, че тя лъже, без да знам точно за какво лъже; може би щеше да боли всеки път, може би щеше да боли много, може би щеше да продължи безкрайно — широк избор от неприятни възможности. Дори я попитах откъде знае, а тя се изчерви и смути.
— Всички го знаят, Иринушка, всички го знаят — отговори Магрета, което означаваше, че нищо не знае.
Но тя така и не ми разказа за другите възможности и защо първоначално ме беше накарала да обещая онова нещо. Сега се питах дали тя някога беше изпитвала такъв глад; и как го беше утолявала; каква кора хляб беше слагала насила в уста, за да не погълне семето на нещастието. Тя бавно сплиташе косата ми, аз седях с ръце в скута си, а сребърният ми пръстен отразяваше златното сияние на пламъка, също както кожата на мъжа ми светеше с кехлибарена светлина, докато излизаше от ваната и пръскаше капки вода.
Той стоеше като статуя пред широката камина срещу мен, а обслужващите го момичета попиваха водата с меки кърпи: може би малко прекалено любовно, което се опитвах да не забелязвам. Те и двете бяха много красиви, разбира се, избрани да радват окото на царя. Но той само потрепна с рамене, като кон, който гони мухите и каза с подчертано нетърпение:
— Дрехите.
Те бързо се оттеглиха, подканени от личните му слуги от двореца, които му носеха одеждите от коприна и кадифе и го облякоха толкова грижливо, колкото баща ми, когато слагаше доспехите си, а той през цялото време правеше остри забележки, недоволен от една или друга гънка или издутина.
Аз вече бях облечена. Слугите се поклониха на Мирнатиус, когато ги освободи и се обърнаха към мен в момента, в който Магрета постави короната върху току-що сплетената ми коса. Те мълчаливо застанаха пред мен и ме гледаха един миг, после отново се поклониха, този път по-дълбоко; двете обслужващи момичета направиха дълбок реверанс и излязоха от стаята, хванати за ръка, а в свободните си ръце държаха кошниците с дрехите и сапуна и си шепнеха нещо с копнеж. Мирнатиус стоеше озадачен и ги наблюдаваше всички гневно, после внезапно грабна скицника от статива, който беше облегнат на стената. Без да сяда, той пак грубо нахвърля лицето ми с бързи яростни щрихи и хвана един от слугите, който все още се въртеше наоколо и изхвърляше кофи вода от ваната.
— Погледни тук! Това лице красиво ли е? — попита го той.
Горкият човек много се изплаши, разбира се, и погледна рисунката, като се мъчеше да отгатне какъв отговор иска царят; взираше се в нея.
— Това е царицата? — каза той веднага и после ме погледна, пак погледна рисунката и се обърна безпомощно към царя.