— Е? — рязко попита Мирнатиус. — Красиво ли е, или не?
— Да? — тихо каза човекът, напълно отчаян.
Мирнатиус скръцна със зъби.
— Защо? Кое в него е красиво? Погледни го пак и ми кажи, недей само глупаво да фъфлиш това, което си мислиш, че искам да чуя!
Човекът преглътна и ужасено каза:
— Има голяма прилика?
— Така ли? — попита Мирнатиус.
— Да? Да, много голяма — каза човекът и побърза да звучи по-определено, защото Мирнатиус тръгна към него. — Аз не съм познавач, Ваше величество! Простете ми! — Слугата наведе глава.
— Остави го на мира — казах аз, защото го съжалих — и питай болярина вместо него.
Мирнатиус ме изгледа гневно, но освободи слугата, след което наистина занесе рисунката на болярина и му я пъхна в ръцете на вратата, докато целият антураж нареждаше багажа и се качваше в шейните. Боляринът и жена му я погледнаха, тя я пипна с пръсти и каза:
— Колко е красива, Ваше величество.
— Защо? — раздразни се той и веднага се обърна към нея. — Кои черти ви харесват, кажете?
Тя го погледна изненадано, погледна пак рисунката и каза:
— Ами, предполагам, никоя поотделно, Ваше величество. Но пак виждам лицето на царицата, когато я погледна. — Тя неочаквано му се усмихна. — Може би виждам това, което вашите очи виждат — каза тя нежно и добронамерено, а той се обърна, останал без дъх от гняв и се хвърли в шейната, като остави рисунката в ръцете й.
През този ден той ме рисува още десет пъти, една рисунка след друга от всеки възможен ъгъл; хващаше брадичката ми и обръщаше главата ми на различни страни с безумно раздразнение. Оставих го да го прави, без да се оплаквам. Без да искам, постоянно си спомнях за сподавеното му ридание. Скицникът му се изпълни с рисунки, той караше слугите да ги гледат в къщата на болярина, при който спряхме да починем сутринта. Пристигнахме във Висня малко след пладне. Шейната спря пред входа на бащината ми къща. Мирнатиус дори не я изчака да спре съвсем и изскочи навън; без да поздрави, тикна скицника в ръцете на собствения ми баща и каза свирепо:
— Е?
Баща ми бавно разглеждаше рисунките, като разгръщаше страниците с мазолестия си пръст; по лицето ми се появи особено изражение. Аз излязох от шейната с помощта на един прислужник, мащехата ми Галина ме чакаше с протегнати ръце. Разцелувахме се по бузите, изправих се, а баща ми все още разглеждаше последната рисунка, моето лице, обърнато към дървета с натежали от сняг клони, една крива линия за шейната, само мигли и крайчеца на устните ми и линията на косата ми.
— Има изражението на майка си на тези рисунки — каза баща ми и рязко върна скицника на Мирнатиус със стиснати устни, обърна се и ме целуна по бузата.
Никога не бях спала в най-великолепната спалня в къщата на баща ми. Бях поглеждала вътре няколко пъти, когато нямаше видни гости и Магрета ми разрешаваше. Винаги ми се беше струвала внушителна, масивна стая. Первазите на прозорците бяха издялани от камък, също както и единственият необмислен балкон, който гледаше към гората и реката.
— Това бяха покоите на старата херцогиня — каза веднъж Магрета.
На стената имаше гоблени: Магрета беше участвала в поправянето на някои от тях, но аз самата не шиех достатъчно добре, за да ми поверят такава работа; бях направила част от бродерията на две от кадифените възглавници, разхвърлени по леглото — на тях бяха избродирани тези смешни, големи мечешки крака, които винаги много ми харесваха: на герба на предишния херцог беше изобразена мечка и в къщата бяха останали десетина стари мебели, чиито крака бяха гравирани мечешки лапи.
Но сега изведнъж стаята изглеждаше малка и много гореща за мен след изящната красота на царския дворец. Излязох да постоя на балкона, докато слугите внасяха багажа ни и се суетяха наоколо; студеният вятър ме лъхна приятно в лицето. Беше ранен следобед, слънцето се спускаше. Магрета влезе и се скара на слугите, които внесоха кутията с роклите ми, но после дойде и застана мълчаливо до мен, стисна ръката ми с две ръце и я погали.
Когато всички излязоха и останахме сами за момент, казах:
— Ще накараш ли някой от слугите да провери къде е къщата на панов Мошел? Тя е някъде в еврейския квартал. Тази вечер там ще има сватба и кочияшът трябва да знае пътя. И ми намери подарък, който да занеса.
— О, душенка — каза тя, тихо, изплашено. Притисна ръката ми до бузата си, после я целуна и отиде да изпълни поръчението.
Влезе един от стражите на Мирнатиус, един от войниците, които бяха дошли с нас от двореца. Той не беше лакей, но за разлика от другите слуги, които влизаха, за него аз не бях дъщерята на херцога; бях царицата и когато го погледнах, той дълбоко ми се поклони, застана на място и чакаше: