— Ще отидеш ли да предадеш на баща ми, че искам да го видя.
— Незабавно, Ваше величество — каза той, в гласа му прозвуча дълбок тон като от струните на музикален инструмент, и излезе.
Баща ми дойде. Застана на прага, а аз, все още на балкона, се обърнах, изправих гръб и го погледнах. Той ме гледаше с твърд, преценяващ поглед, както винаги; след малко прекоси стаята и дойде при мен на студения камък. Под нас гората и реката, почти еднакво бели, се сливаха със снежните поля.
— Реколтата тази година няма да е добра — казах аз.
Донякъде очаквах той да се подразни и дори да се ядоса от това, че го викам и остро да ми отвърне: за него аз бях единствено неочаквано полезна пешка. Не беше предвидено да започна да се движа самостоятелно по шахматната дъска. Но той само каза:
— Не. Ръжта на полето е поразена.
— Съжалявам, че ти създавам харчове, но докато сме тук, ще има сватба — казах аз. — Ще омъжим Василия за братовчеда на Мирнатиус Илиас.
Той мълчеше и дълго ме гледаше изпод гъстите си вежди. После бавно каза:
— Ще се справим. Колко време след като пристигне?
— В същия час — отговорих аз.
Погледнахме се и знаех, че той много добре ме разбра.
— Ще кажа на отец Идорос да е готов и да чака в параклиса, когато конете на Улрих влязат през портите — каза баща ми, като замислено потриваше устни с ръка. — Къщата ще е препълнена, но с майка ти ще им отстъпим нашата спалня. Тя ще спи горе при камериерките си, а аз ще взема съседната стая с братовчед ти Дариус. Още няколко души от домакинството на мъжа ти могат да делят с нас стаята, за да освободим място.
Кимнах и знаех, че можех да не се тревожа: Улрих нямаше да има възможност да измъкне скъпоценната си дъщеря от ръцете на новия й жених.
— Принц Казимир ще дойде ли? — попита баща ми след малко, като все още изпитателно ме гледаше.
— Страхувам се, че ще пристигне чак на другия ден — отговорих аз. — Нашият пратеник закъсня с тръгването, имаше някакъв проблем с конете.
Баща ми се обърна и огледа стаята. Слугите все още работеха нещо, но никой от тях не беше близо до балкона.
— Как е съпругът ти със здравето?
— Общо взето добре. Но не е добре… с нервите — казах аз. — Проблем, който и майка му е имала, струва ми се.
Баща ми замълча и веждите му силно се събраха.
— Това създава ли му… трудности?
— Засега, да — отговорих аз.
Той помълча още малко и накрая каза:
— Ще поговоря насаме с Казимир, когато дойде. Той не е глупав. Разумен човек и добър войник.
— Радвам се, че имаш добро мнение за него — казах аз.
Баща ми вдигна ръка и я сложи на бузата ми за момент, толкова неочаквано, че се стреснах и не смеех да помръдна. Той каза тихо и развълнувано:
— Гордея се с теб, Ирина. — После ме пусна и попита: — Ще слезете ли със съпруга ти долу на вечеря?
— Тази вечер не — отговорих след малко аз. Не бях мислила, че искам баща ми да се гордее с мен. Това никога не е било възможно, но не знаех, че е важно за мен. Наложих си да намеря думите и да продължа. — Има още нещо. Нещо… друго.
Той внимателно се взря в лицето ми и кимна.
— Кажи ми.
Почаках, докато стаята остана празна за момент, и казах:
— Зимата я правят елфите на Старик. Те се канят да ни замразят всички. — Той се стегна и инстинктивно вдигна ръка към висящите халки на сребърната ми корона. — Техният крал е решил да продължи зимата цяло лято.
Очите му ме гледаха твърдо и съсредоточено.
— Защо?
Поклатих глава.
— Не знам. Но има начин да го спрем.
Разказах му плана през тези няколко минути насаме с него, направо и брутално бързо. Когато говорех с него за политика, знаех точно как да му кажа хиляда неща, без дори една-единствена издайническа дума, която някой друг би разбрал и без изобщо да се страхувам, че няма да знае какво искам да кажа, но не и когато говорех за зимни крале и огнени демони. Те преминаваха през нашите думи, точно както преминаваха през нашия свят — бедствия отвъд границите му. Говорех бързо, не само защото може да ни подслушват, но защото исках бързо да свърша: историята звучеше фантастично до твърдата реалност на каменните стени, убийствата и слънцето, което огряваше покрития със сняг парапет.
Но баща ми слушаше напрегнато и не ме прекъсна с: Не говори глупости или Това е безумие. Когато свърших, каза: