— Едно време имаше кула в южния край на градската стена, близо до еврейския квартал. Разрушихме я при обсадата, когато влязохме в града. Веднага след това построихме отново стената и оставихме подземието и основите на кулата навън, като ги заринахме с пръст. Взех двамата си най-добри войници и изкопахме тунел до избите на двореца, още когато половината град беше в пламъци. — Кимах бързо, защото разбирах: той беше построил заден изход, начин да се избяга от града в случай на обсада, такъв, какъвто старият херцог не бе имал. — Веднъж годишно, нощем, слизам долу и минавам по тунела, за да го проверя. Ще го изровя със собствените си ръце довечера и ще те чакам отвъд градските стени. Имаш ли вериги?
— Да — отговорих аз. — В кутията ми за бижута. И дванайсет големи свещи, за да направим огнения кръг.
Той кимна. Влязоха още слуги и ние едновременно замълчахме. Той не каза нищо, докато разопаковаха още два сандъка с луксозни дрехи, кадифе, коприна и брокат. Очите му следяха тези действия, но той всъщност не ги виждаше; в ума си развиваше някакво заплетено кълбо бавно, внимателно и търпеливо, като го проследяваше от край до край през заплетената част.
— Какво има? — попитах го аз, когато те излязоха.
— Хората живеят тук много отдавна, Ирина — каза той след малко. — Прадядо ми имаше ферма близо до града. Елфите на Старик владеят гората, жадуват за злато и правят набези по време на бурите през зимата, за да го вземат, но никога досега не са спирали пролетта. — Баща ми ме погледна със студените си, ясни очи и знаех, че ме предупреждаваше, като каза: — Добре е да се знае: Защо?
Имах обещанието на крал Старик, но не исках да му вярвам; паниката от складовете все още ме изпълваше. Бях толкова изморена, че заспах във ваната, веднага щом ме сложиха в нея. Възможно е да съм спала колкото ми е било нужно, но докато лежах и дремех, се видях в нещо като полусън как влизам в балната зала в къщата на дядо ми, но тя е съвсем празна и лампите са затъмнени, а до мен Старик злорадо казва: „Сбъркала си датата”.
Стреснах се ужасена, събудих се, а сърцето ми щеше да се пръсне. Погледнах объркано стената в стаята пред мен, която вече не беше прозрачна, а плътно бяла, после тромаво се измъкнах от ваната, увих се с една кърпа и направих няколко крачки, препъвайки се. Не само стената се беше променила: целият свят беше станал бял; гората беше потънала в сняг, близките борове бяха покрити до тънките си връхчета и никъде не се виждаха зелени иглички. Реката беше изчезнала под дебела бяла покривка, а небето отгоре беше почти перлено бяло.
Стоях и гледах белотата, притисках кърпата с юмруци към себе си и си мислех как този сняг пада над дома ми, пада над Висня, докато накрая една от слугините зад гърба ми попита:
— Желаете ли да се облечете, милейди?
Флек, Цоп и Шофер бяха изчезнали, обикновената слугинска работа очевидно сега беше под нивото им, но преди да си тръгнат, бяха уредили всичко, от което имах нужда. Шофер беше поръчал на друг кочияш да приготви шейната за пътуването ми и цяла група прислужници бяха повикани, които ми се подчиняваха с различен вид мълчание и бързина, сякаш мълвата и шепотът се бяха разнесли из кралството и бяха променили представата за мен.
Донесоха ми рокля от тежка бяла коприна и палто от бял брокат, покрито със сребърна бродерия и с висока яка от сребърна дантела и прозрачни скъпоценни камъни по раменете. Сложиха тежката златна корона на главата ми — неподходяща на пръв поглед, но аз само се зърнах в огледалото и забелязах, че златото се плъзга надолу по всеки сребърен конец чак до бродерията над подгъва. Около мен жените свалиха ръце от коприната и очи от мен.
Щях да съм съвсем неподходящо облечена за сватбата на Басня — фантастична кукла, която някой беше измислил, без да го ограничават разноските и здравият разум. Но не им казах да донесат друга рокля. Водех крал Старик като гост на сватбата и се надявах да го убия в разгара на празненството; дрехите ми щяха да бъдат най-малкият проблем. А ако имах късмет да изкарам нощта като запазя живота и роклята си, можех да я продам на някой благородник, който да я използва за зестра в някоя истинска женитба. Не вярвах, че в огрения от слънцето свят ще мога да превръщам среброто в злато, но все пак щях да бъда богата жена до края на живота си с парите от този тоалет.
Затова вдигнах глава под тежестта на короната си и оставих бремето й да ме поведе с величествена походка към предната част на стаята. Цоп и Шофер се бяха върнали и ме чакаха, всеки от тях с малка кутия, пълна със сребро: предимно малки бижута, една-две чаши, няколко вилици, ножове, чинии и монети, запълващи останалото пространство. Бяха се преоблекли и дрехите им бяха с цвят на светла слонова кост. Цоп беше преместила златните копчета от старите си дрехи на новите. Другите слуги им се покланяха и в същото време тайно ги оглеждаха.